Не беше шуански войник, нито беше царят на Равка. Беше обикновено селянче, което искаше да вечеря с едно мило момиче.
Исак излезе от оръжейната в мълчание.
•
Когато същата вечер се срещна с Женя, Давид и другите в дневната на покоите си, Исак очакваше да са развълнувани от перспективата за тайната му вечеря с Ери. Вместо това настроението беше чиста проба погребално.
– Какво има? – попита той. – Нещо за царя ли?
Толя изглеждаше мрачен, изражението на Тамар бе кръвожадно, а Женя сякаш беше остаряла с двайсет години. Дори Давид не поглеждаше към книгите си и имаше вид на човек, който знае, че… е, не чак че светът свършва, но нещо подобно.
– Получихме новини от Фйерда – каза Тамар. – Готвят се за инвазия в Равка. Може да е след седмица или месец, но войната е на прага ни.
Исак се тръсна на един стол. Война. Мирът беше продължил едва три години.
– Има и по-лошо – каза Толя. – Ще ни нападнат под флага на Ланцови.
Исак вдигна глава да го погледне.
– Какво? Не разбирам.
– Владетелите им са подкрепили Вадик Демидов.
– Кого?
– Твърди, че е братовчед на Ланцови и истинският наследник на равкийския трон.
– Но това е пълна глупост. Дори да има кръвна връзка с Ланцови…
– Претенцията му е подкрепена от един тип на име Магнус Опйер – каза Женя. – Фйердански корабен магнат.
– Преди време беше посланик в Равка – продължи Тамар. – И сега твърди, че е имал любовна връзка с равкийската царица. Че той е истинският баща на Николай.
– Да бе! – възкликна Исак. – Това са глупости, фйерданска пропаганда.
– Има нейни писма – тихо каза Женя. – Ако произходът им се потвърди…
– Дори да не се потвърди – вметна Тамар, – писмата пак са отличен претекст за фйерданска инвазия.
– Не – каза Исак и стана, макар да не знаеше защо. – Равкийците обичат царя си. Ще се вдигнат на негова страна.
– Може би – каза Толя. – Ще се чувствам по-добре, ако успеем да открием Аппарат. Скрил се е някъде с част от попската гвардия, сякаш са потънали вдън земя. Ако той подкрепи каузата на претендента…
Давид затропа с пръсти по книгата в скута си.
– Ще трябва да сключим сделка с керчаните.
– Земците ни трябват по море – каза Толя. – Флотата ни не може да се сравнява с фйерданската.
– Без парите на Керч сме заникъде – изтъкна Тамар.
– Дори с голям заем, пак ще ни трябва време да построим още кораби.
Исак не можеше да повярва на ушите си. Отвори уста да възрази и с ужас чу истеричен смях да излиза от гърлото му.
– Вие откачихте ли? – повиши глас той и всички се обърнаха да го погледнат. – Аз не съм Николай Ланцов. Не мога да поведа народа на война. Тази шарада трябва да свърши.
Мълчанието се проточи. Накрая Женя попита:
– Фйерданската делегация още ли е тук?
– Да – отвърна Тамар. – Имам шпиони в Ледения палат. Намеренията им се пазят в строга тайна дори сред правителствените чиновници.
– Добре. Ще продължим в същия дух до края на седмицата и заключителния бал. Щом гостите си тръгнат, ще съставим план. – Вдигна поглед към Исак. – План, с който всички да сме съгласни.
•
Вълнението, с което Исак очакваше вечерята с Ери, стана на пух и прах след новината от Фйерда. Ако царят не се завърнеше… наистина ли щяха да го натоварят с непосилната задача да се представя за Николай вечно? Перспективата да бъде богат и обгрижен сигурно би трябвало да го радва. Нали това обещаваха приказките за скромните момчета с добри сърца? Но Исак знаеше, че не е герой от детска приказка. Не, той беше срамежливо момче и що-годе свестен войник, извадил късмета да привлече вниманието на царя. Късмет, за който току-виж се наложило да плати със самоличността си.
Подготвили бяха трапеза в горичката на острова в средата на езерото, далече от Великия дворец и любопитните очи. Дърветата наоколо бяха накичени с фенери, а от сенките долиташе нежен звук на балалайка. Много романтичен мизансцен, както и отлична възможност за Тамар да си поговори насаме с всяка от гвардейките, които щяха да стоят на пост сред дърветата.
Закараха го до острова с гребна лодка под прикритието на тъмнината. Нагизден бе със зеленикаво кадифено палто, което би отивало чудесно на царския тен. В джоба му Исак откри още няколко сребърни мъниста.
Чакаше и се изнервяше все повече. До гуша му беше дошло от лукс и хубави дрехи. Продължил бе да пише писма до дома, преструваше се, че всичко в двореца върви по мед и масло, но много му се искаше да седне в малката кухничка на майка си, да зяпа градинката през прозореца и да поиграе на карти със сестрите си. Искаше да е с хора, които наистина го познават.