Дали обаче? Нямаше да го познаят, разбира се. Всеки ден се разминаваше с другарите си от дворцовата гвардия, мъже, с които се познаваше от години, и на моменти му идеше да извика: „Хей, това съм аз! Исак Андреев!“ Казали бяха на капитана му, че са изпратили Исак в Ос Кърво да превежда и толкоз. Изчезнал беше без повече обяснения.
Накрая Толя най-сетне съобщи:
– Принцесата идва.
Ери се появи бавно на полянката. Облечена беше в бродирана зелена коприна, а на главата си носеше красива златна диадема с инкрустирани изумруди, големи колкото нокътя на палеца му.
– Колко тежи това нещо? – попита я той, след като седнаха на масата.
Прислугата сервираше първото ястие.
– Не знам – отвърна Ери. – Но имам чувството, че цял впряг товарни животни са седнали на главата ми, значи… колко, някъде между два и дванайсет вола?
– Правите ли специални упражнения за вратните мускули?
– Не. Жените от династия Табан се раждат със силни вратове, част от свещеното им предназначение.
– Да, трябваше и сам да се сетя. – Стана му спокойно някак. Беше му лесно да си говори с Ери, по-лесно от…. Ами, от всички. От близнаците, Женя, Давид и със сигурност по-лесно, отколкото с другите кандидат-невести. Въпросните млади жени подбираха думите си внимателно, казваха само неща, които Исак… добре де, Николай… би харесал. Но Ери сякаш не държеше непременно да бъде избрана за негова невяста. И тази мисъл хем го успокояваше, хем го угнетяваше. Сигурен бе, че Ери би си загубила моментално ума по истинския Николай, и това го караше да я ревнува от мъж, когото никога не беше срещала.
Ери сведе поглед към чинията си.
– Какво ни е приготвил готвачът ви тази вечер?
– Нещо желирано. Човекът явно смята, че щом нещо може да се желира, значи трябва да се желира.
– Коя ти е любимата храна?
– Зелевите рулца на майка ми.
– Царицата е готвела?
„Мамка му!“
– Е, приготвяха ги в кухнята, но тя ми ги сервираше, когато бях болен. – Нямаше представа колко правдоподобно е такова нещо, но му прозвуча добре. – А на теб? – побърза да попита.
Тя се замисли дълго.
– Има едно ястие, което се приготвя само веднъж годишно, по време на пролетния фестивал. Млечен пудинг с формата на луната и овкусен с розова вода. Знам, че не звучи особено вкусно, но важна е традицията. Цялото семейство сяда около пудинга, говорите си и гледате фойерверките. Хапвате по малко, така че пудингът да не свърши до края на вечерта.
– И дори кралското семейство спазва традицията?
Тя кимна бавно.
– Да, макар че отдавна не сме се събирали всички. Понякога се чудя дали отново ще седнем в пълен състав около масата.
– Тоест ако се омъжиш и дойдеш да живееш в Равка?
Тя примигна да прогони сълзите.
– Да.
Исак внезапно се паникьоса при тази проява на чувства.
– Аз не бих… аз с радост бих ти позволявал да им ходиш на гости винаги когато поискаш. – Нямаше представа дали един цар би могъл да спази подобно обещание.
– Да не мислим за това сега – каза Ери и попи сълзите си с ленената салфетка. – Да се насладим на момента. – Отхапа и преглътна с гримаса.
Исак хвърли поглед към гвардейците в сянката на дърветата, после дискретно наклони чинията си, изчака буцата желе да се хързулне на земята и я срита под масата с върха на ботуша си.
Ери се ухили и последва примера му.
Заедно издържаха още няколко ястия с множество желета, изядоха с апетит сочната пържола дивечово месо – съвсем разпознаваема и солидна, тоест без желе, – а сивото нещо обявиха за много вкусно.
– Трудно е, нали? – каза тя накрая. – Да си седим тук и да се преструваме, че страните ни не са врагове?
– А задължително ли е да бъдат? – попита Исак.
Думите прозвучаха тромаво и простовато. Или това, или твърде много приличаха на предложение за брак.
– Не зависи от мен – каза тя. – Аз не съм кралица. Никаква не съм.
– Ти си принцеса! – възкликна Исак.
Ери вдигна пръсти към диадемата си.
– На теб не ти ли се струва понякога, че си… знам ли, самозванец?
„Всеки божи ден.“ Но какво би казал Николай? Изведнъж спря да му пука.
– Да. През цялото време.
Ери се наведе напред.
– Ако хората не ми се кланяха, ако не ме обличаха в коприна и не целуваха подгъва на роклята ми, щях ли да съм принцеса? Или щях да съм просто момиче с хубава коронка на главата?
Исак се засмя.
– Добър въпрос. Знам само, че аз не се чувствам като цар.
– А като какъв се чувстваш?
– Като уморен човек – каза честно той. – Който си чака зелевите рулца.
– Току-що изядохме седем блюда.
– Ти нахрани ли се?
– Ни най-малко. Може би ще ни поднесат още една пържола за десерт?