Исак се разсмя отново. Отпи от охладеното вино, което им сервираха с последното блюдо, и зададе на Ери въпроса, който постоянно задаваше на себе си:
– Ако на теб беше писано да станеш кралица, а не на сестра ти… – Ери вдигна вежди и Исак разбра, че е стъпил на тънък лед. Монарсите явно не си задаваха такива въпроси. – Как би управлявала страната си?
Ери въртеше в пръсти високото стъбълце на чашата си. На Исак изведнъж му се прииска да хване ръката ѝ, но знаеше, че това не е позволено. Царят можеше да командва армии, но нямаше право да хване ръката на момичето, което харесва. А той определено харесваше Ери. Доскоро беше влюбен в Женя, заслепен от статута ѝ и от самата мисъл, че жена като нея може да му обърне внимание. С Ери беше различно. Да, почти не я познаваше. Тя беше принцеса, наследница на древен род. В момента носеше по себе си достатъчно скъпоценни камъни да купи и продаде цялото му село и още няколко в добавка. Но едновременно с това го изненадваше постоянно. Беше топла, съпричастна и изглежда, мразеше преструвките колкото него. Ако бяха обикновени хора, ако се бяха запознали на селски танц, а не в зала, пълна с царедворци… интересен въпрос. „Да бе, сякаш някога би събрал смелост за заговориш такова момиче.“ Но пък може би Ери – милата и забавна Ери – би се смилила над него и сама би го поканила на танц.
– Как бих управлявала, питаш? – каза замислено тя и вдигна чашата към устните си.
– Сигурно си мислила по този въпрос.
– Такива мисли биха били опасни за човек в моята позиция. – Ери поклати бавно глава и изумрудите проблеснаха в косата ѝ. – Нещата, които си представям и на които се надявам, не подобават на една кралица.
– На принцеса тогава?
Ери се усмихна.
– По-скоро на обикновено момиче. Край на войните. Шанс за обикновените хора сами да градят бъдещето си. Свят, в който семейства не се разделят заради финансови несгоди или… или дълг. Сигурно ти звучи много глупаво.
– Ни най-малко – каза Исак. – А и ако ние не мечтаем, тогава кой?
Ери кимна, но в усмивката ѝ имаше нещо тъжно.
– Ако ние не мечтаем, кой тогава?
Сервирали им бяха и последното ястие. Скоро прислугата щеше да отнесе посудата. Исак бе очаквал вечерята с тревога и лоши предчувствия, а сега не му се искаше да свършва.
– Веднага ли тръгвате за Шу Хан след заключителния бал в края на седмицата?
– Да – отвърна Ери.
Исак беше сигурен, че не си е въобразил съжалението в очите ѝ.
– Да се срещнем в зимната градина по време на бала – каза той, без да се замисля. – Иначе и за миг няма да останем сами.
Не можеше да повярва, че тези думи са излезли от устата му.
Още повече се сащиса, когато принцесата се съгласи.
30
Николай
ЧАКАХА ПОД ПЛОСКО СИВО НЕБЕ. Можеше да е призори. Можеше да е по залез-слънце. Вълшебствата се случваха в такива преходни моменти. Свещените муски на Морозов се бяха появили по здрач. Еленът. Морският бич. Огнената птица. Може пък и със светците да беше така.
Николай стоеше със Зоя и Юри на мястото, където воините от попската гвардия бяха идвали навремето да се променят, където Тъмнейший беше раздрал света и така бе създал Долината, и където, години по-късно, бе срещнал окончателното си поражение. Николай искрено се надяваше, че ако това място съдържа някаква специална сила, то тя е приятелски настроена и ще им помогне да унищожат отломките от проклятието на Тъмнейший.
Робата от рози на Елизавета цъфтеше тъмночервена около снагата ѝ, висока яка от пъпки и разтворени цветове ограждаше брадичката ѝ, пчели жужаха в косата ѝ. Масивното тяло на Григорий се сгъваше и разгъваше в менящ се брой крайници. Николай се зачуди каква ли форма ще избере светецът за краткия си смъртен живот.
Юрис не се виждаше никъде.
– Драконът няма ли да присъства? – прошепна той на Зоя.
– О, той иска да успееш повече от всеки – отвърна тя и вдигна поглед към черната каменна кула на Юрис в далечината. – Убедена съм, че гледа отнякъде.
Елизавета им кимна, пчелите в косата ѝ се разжужаха развълнувано.
– Готов ли си, царю мой? – попита тя Николай. – Провалът е немислим.
– Жалко – измърмори той. – Защото моите провали са много забавни. – После каза на висок глас: – Готов съм.
Юри стоеше до Зоя и целият се тресеше било от напрежение, било от трескава възбуда. Стискаше в ръце няколко страници с текст, които бе продължил да превежда без помощта на Толя. Елизавета бе настояла монахът да остане с Николай и да чете церемониалните слова.
– Това наистина ли е необходимо? – беше попитала Зоя.
– Думите са свещени – отвърнала бе Елизавета. – Трябва да бъдат произнесени като преди. Юри има своята роля в ритуала.