Монахът притискаше страниците към гърдите си. Очите му бяха ококорени и стреснати зад очилцата.
– Аз май… аз май не знам за какво да се моля.
Николай го стисна окуражително по рамото.
– Тогава се моли за Равка.
Монахът кимна.
– Вие сте добър човек. Мога да имам вяра едновременно в това и в Беззвездния.
– Благодаря ти – каза Николай.
Не му се искаше да разочарова Юри, но както и да приключеше този ден, без значение дали Николай умреше, или се изцелеше, Тъмнейший нямаше да бъде канонизиран. Все щеше да измисли друг начин да утеши монаха. Юри беше млад мъж, който си търси кауза, а това Николай можеше да разбере. Обърна се към Зоя.
– Декретът е у теб, нали? Ако чудовището ме надвие…
– Знам какво да правя.
– Нетърпение ли долавям в гласа ти?
За негова изненада Зоя силно стисна ръката му.
– Върни се – каза тя. – Върни се при нас, обещай.
И понеже най-вероятно беше да умре, Николай си позволи волността да я погали за миг по прекрасното лице. Кожата ѝ беше хладна на допир.
– Естествено, че ще се върна – каза той. – Нямам вяра на никой друг да каже заупокойното ми слово.
Малка усмивка накъдри устните ѝ.
– Вече си го написал?
– Много е добро. Ще се изненадаш колко синоними има на „красив“.
Зоя затвори очи, наклони лице и притисна страна към дланта му.
– Николай…
Жуженето откъм Елизавета се усили.
– Време е – каза тя и вдигна ръце. – Николай Ланцов, приготви се.
Зоя пусна ръката му и се дръпна назад, а на него отчаяно му се прииска да я вземе в обятията си и да я попита какво е щяла да каже.
„Това не е сбогуване“ – каза си той. Само дето го чувстваше като такова.
Гръмотевица се търколи по сивото небе. А после Николай осъзна, че звукът идва не отгоре, а отдолу. Земята се разтресе, а нейде дълбоко под краката им отекна звук като от далечни конски копита. Звукът набра сила, сякаш цял табор диви коне препускаше в галоп право към тях. Пясъкът се тресеше неудържимо. Елизавета изкриви лице, пот лъщеше по челото ѝ.
А после светицата извика и от пясъка изникна трънливо дърво. Ластарите обградиха Николай и Зоя, гърчеха се, извиваха се в гъсталак, който се стягаше около тях като черга на невидим стан. Юри започна да припява.
– Не сте ли се питали за силата на гората? – попита Елизавета с грейнало лице. Клонките се извисяваха към небето. – Вълшебството, за което се разказва в толкова приказки? Убождането на трън? Магията, събрана в една-едничка роза? Тези дървета са най-старото нещо в света, поникнали са от първото съзидание, преди хората, животните и всичко останало. Те са стари като звездите и ми принадлежат.
Сякаш злато се стичаше по стъблата в трънливата гора, събираше се на локви в основата им и оттам се изливаше на дебели ручейчета към Зоя. Смолата се сбра на сфера около нея и се втвърди в кехлибар. Тя притисна ръце към стените на сферата, течността се събираше в краката ѝ все повече и повече. Стволовете край тях пукаха и скърцаха, увиваха се един около друг, гръмовният звук се сливаше с напевните срички на староравкийския.
„Спаси я.“ Все същият импулс, нещо, което и двамата споделяха – Николай и неговото чудовище. Сигурно защото Тъмнейший бе ценил някога Зоя, помогнал ѝ бе да развие силата си. Този път Николай лесно щеше да призове звяра. Усещаше го как чака и скърца със зъби от нетърпение.
– Изтегли сабята, царю мой! – извика Елизавета.
Николай изтегли сабята си и усети как чудовището надига глава. „Помни кой си.“ Пръстите му се издължиха в хищни нокти, криле раздраха кожата на гърба му и той извиси глас в рев.
Изпълни го гладът на демона, желанието да разкъса нечие месо, да се нахрани – глад, по-силен от всякога. Преди да се е предал на копнежа и да е загубил себе си, Николай замахна към най-близкото стъбло и отсече със сабята един от острите тръни. Остър и дълъг почти колкото неговото оръжие. Прибра меча в ножницата и сграбчи тръна с дългите си нокти. Щеше ли да го направи наистина? Можеше ли? Щеше ли наистина да забие тръна в собственото си сърце?
През сърцата на двамата. Да убие чудовището. Да се освободи.
Чу как звярът пищи, сякаш отгатнал намерението му. „Само един от нас ще оцелее този път – закле се Николай. – Време е да се срещнеш лице в лице с волята на царя.“
„Цар ли? – прозвуча един тъмен глас в него. – Днес ще убия едно обикновено копеле.“
Неговата ръка ли стискаше тръна? Или чудовището го държеше на педя от сърцето му?
„Николай нищо и никакъв – продължи гласът. – Лъжец. Измамник. Ничий наследник. Самозванец. Виждам те, негоднико.“