Но тези обиди не бяха нови за него. Чувал ги бе през целия си живот. „Кръвта не е достатъчна, за да бъдеш цар.“
„А какво е необходимо, за да управляваш, кажи ми – подмами го нещото. – Смелост? Благородство? Любов към народа?“
„Всичко това.“ Николай стисна по-силно. Усещаше тежестта на тръна в ръцете си. „Както и отличен усет за стил.“
„Но народът не те обича, копеле. Нищо че постоянно се стремиш да спечелиш обичта му.“ Сега гласът звучеше различно. Хладен, познат, гладък като стъкло. „Откога се молиш за любовта им? Малкият Николай Ланцов, който се прави на клоун за майка си, на ласкател за баща си, на красивия ухажор за Алина? Тя беше сираче, селянче, но дори тя не те искаше. Ала ти не спираш, просиш огризки като последния селянин. Нищо чудно, като се има предвид, че си точно такъв.“
Николай успя да се изсмее, но някак насила. „Познавам достатъчно селяни и достатъчно царе. С това не можеш да ме обидиш.“
„Какво, мислиш, виждат в теб, какво така упорито не харесват? Спечелил си толкова ордени, изгради цяла флотилия от кораби, извърши героични дела, налагаш справедливи реформи. Но знаеш, че никога няма да е достатъчно. Някои хора просто така се раждат, недостойни за любов. Дори майките им не искат да ги кърмят. Оставят ги да умрат в гората. И ето те теб, дошъл да оплачеш съдбата си сам-самичък в трънливия лес.“
„Не съм сам.“ Имаше Зоя, и Юри дори, а също Григорий и Елизавета, които да го пазят. „Водя си отлична компания.“
Тъмният глас се разсмя, звук нисък и проточен, черна река от веселие.
„Ами давай тогава. Направи го. Прободи се с тръна в гърдите. Наистина ли вярваш, че ще има значение? Наистина ли вярваш, че би могъл да станеш какъвто беше преди?“
Преди войната. Преди Тъмнейший да го прокълне. Преди убийството на Василий, разкритието за бащините престъпления, нападението над Чекръка и множеството битки, в които толкова много хора бяха загубили живота си.
„Как, мислиш, успях да пусна корени в сърцето ти и да се окопая толкова надълбоко? Ти ми даде плодородна почва, затова. Никога няма да бъдеш като преди. Разложението е стигнало твърде далече.“
„Не е вярно.“ Елизавета го беше предупредила, че демонът ще се опита да го преметне. Николай знаеше това, но в същото време думите на чудовището звучаха толкова на място. Защо?
„О, превърнал си го в отличен театър, признавам. Компромиси, търпение, безкрайно старание, всичко това с цел да покаже, че още си самоувереният принц, дръзкият пират, самоуверен, щастлив и безстрашен. Толкова много усилия само за да скриеш един демон. Защо?“
„Хората…“ Хората бяха дълбоко суеверни. Бояха се от непознатото. Равка нямаше да преживее още един хаос, още един слаб цар.
„Още един слаб цар.“ Гласът звучеше многозначително, знаещо, съпричастно почти. „Сам го каза.“
„Аз не съм като баща ми.“
„Естествено. Ти нямаш баща. Нека ти кажа защо криеш демона, защо се криеш зад компромиси, дипломация и празни приказки, защо така отчаяно искаш всички да те харесват. Защото знаеш, че ако те видят какъвто си наистина, ще ти обърнат гръб до един. Ще видят кошмарите, които те будят посред нощ, съмненията, които те преследват. Ще разберат колко си слаб в действителност, и ще ти обърнат гръб. Нанижи се на тръна, прогони ме. Но и тогава пак ще си прекършен човек – със или без демон в душата.“
Кой беше истинският страх, тормозил го неотклонно през последните дълги месеци? Че няма да открие лек, защото не демонът е болестта? Че мракът в него не е нещо външно, а е част от самия него? Какъв глупак! Преживяното през войната, решенията му, хората, които беше убил с куршуми и бомби – никаква магия не можеше да отмени това. По онова време не носеше в себе си демон, когото да обвини за делата си. Да, сигурно би могъл да очисти тялото си от звяра, но кашата от срам и съжаление нямаше да изчезне. И какво щеше да стане, щом сраженията започнеха отново? Самата мисъл за това го изтощаваше.
Войната уж трябваше да е свършила.
Смехът на демона го застигна.
„За теб не е свършила. Нито за теб, нито за Равка. Никога няма да свърши.“
Николай знаеше, че е дошъл тук с конкретна цел. Да прогони чудовището. Да спаси отечеството. Да спаси себе си. Но тези неща не бяха непременно едно и също. Връщане назад нямаше. Лек нямаше. Не можеше да си върне загубеното. Как да управлява тогава, как да води страната си?
„Остави тръна.“
Тръна? Николай вече не го усещаше в ръката си.
„Остави тръна. Не всеки ден завършва с победа. Не всеки войник може да бъде спасен. Тази страна няма да преживее един скършен цар.“
Николай винаги бе смятал, че двамата с Равка са едно. Но не разбираше как – той не беше нито разплаканото дете, нито удавникът. Той беше вечният войник, постоянно в битка, неспособен да остави оръжията си и да се изцели.