„Остави тръна, царче. Нима не си заслужил малко почивка? Нима не си уморен?“
Уморен беше. Светците знаеха колко е уморен. Смятал бе, че е свикнал с белезите си, но не си беше дал сметка каква част от волята му отива, за да ги крие. Беше се сражавал, беше се жертвал, беше кървил. Дълги дни без почивка и дълги нощи без елементарни удобства. И всичко това за Равка, за един непостижим идеал, за страна, която пет пари не дава за него.
„Мъничко покой – прошепна демонът. – Заслужил си това право.“
Правото да си измие ръцете от безкрайната борба и преструвките, че е по-добър от баща си, по-достоен от брат си. Поне това му се дължеше, нали така?
„Да – пропя демонът. – Аз ще се погрижа за Равка, не се бой.“
Зоя никога нямаше да му прости, но и нямаше да се откаже. С всичките си рани и скърби Зоя щеше да продължи напред.
„Стоманата трябва да се заслужи, Ваше Величество“ – така беше казала тя, неговият безмилостен генерал.
А той какво беше заслужил? Какво му се дължеше? Какво беше негово по право?
Знаеше какво би казала Зоя – че не му се дължи нищо.
„Стоманата трябва да се заслужи. Помни кой си.“
„Копеле“ – изсъска демонът.
„Аз съм Николай Ланцов. Нямам право на това име.“
„Самозванец“ – нададе вой тъмният глас.
„Аз съм Николай Ланцов. Нямам право на короната.“
Но всеки ден му даваше шанс да заслужи това право. Ако дръзнеше да продължи напред с тази рана в сърцето си. Ако дръзнеше да бъде човекът, който е сега, вместо да копнее по човека, който е бил преди.
Може би всичко, казано от чудовището, беше вярно. Всичко, което Николай беше направил за народа си, всичко, което би направил за него, може никога да не е достатъчно. Част от него може да си остане разрушена завинаги. Може никога да не стане истински благороден човек или истински достоен цар. Като нищо може докрай да си остане човек с хубава коса и склонност към самозаблуди.
Но знаеше едно – нямаше да легне на хълбок и да си почива, докато отечеството му имаше нужда от него.
И никога, никога не би обърнал гръб на ранен човек – дори този човек да е самият той.
„Николай някой си там – озъби се демонът. – Равка никога няма да е твоя.“
Може и така да беше. Но когато обичаш нещо, време за почивка няма. Работата никога не свършва. „Помни кой си.“
Николай знаеше. Той беше цар, който допускаше грешки. Беше войник, за когото войната нямаше да свърши никога. Той беше копеле, зарязано да умре в гората. И не се страхуваше да умре днес.
Стисна тръна и го заби в сърцето си.
Чудовището изпищя. Но Николай не усети болка… а само жега, сякаш пожар се е разгорял в гръдта му. За миг си помисли, че е мъртъв, но после отвори очи и видя света – трънливата гора, безжизненото небе по здрач, златната сфера. Зачуди се защо Елизавета още не е освободила Зоя, а после… После видя чудовището.
Силует от плътна сянка, която се мержелееше пред него като провесена в огледало. Крилете му леко биеха въздуха. В гърдите му, на мястото на сърцето, грееше малка светлинка. Трънът. Значи това бил демонът. Тъмното нещо, което го бе тласкало насам-натам, което си бе играло с него, откраднало му беше волята. „Аз съм чудовището и чудовището е в мен.“ Не бяха толкова различни и отделни, колкото му се бе искало да вярва, но после си спомни думите на Елизавета: „Само един от вас ще оцелее“.
Време беше да убие демона и да се свършва. Посегна към меча си.
Ала не можа да помръдне ръцете си, нито краката. Трънливата гора ги бе увила с вейки, държеше го на място, забиваше шипове в месото му.
Мъзгата в кехлибарената сфера на Зоя продължаваше да се издига, не спираше, макар Николай да бе призовал чудовището. Тя викаше и удряше с юмруци по стените.
Нещо не беше наред. Нещо никак не беше наред.
Внезапна и остра болка прониза ръката му. Николай извика. Погледна към лявата си ръка и видя, че го е пробол трън. Друг прободе дясната му длан, после и краката.
– Знам, че болката е силна – каза Елизавета някъде в шубрака. – Но тръните ще ти попречат да прогониш мрака.
– Какво става? – изохка Николай.
Понечи да се откъсне от хватката на тръните, но болката стана непоносима.
– Надявах се, че ще оставиш демона да те надвие и толкова. Надявах се демонът да те победи. Така би било много по-лесно.
Николай напразно търсеше някакъв смисъл в думите ѝ.
– Но ти си затворничка тук – каза той. – Не ми казвай, че искаш да останеш!
– Ни най-малко. Границите на Долината ще си останат непокътнати, а братята ми ще гният в затвора си. Но аз ще бъда свободна, защото ще се обвържа към него.