Нямаше нужда да пита кого има предвид.
– Тъмнейший.
Тя кимна отривисто.
– Истинският цар на Равка. Духът му е оцелял заедно със силата му. Нужен му е единствено съсъд.
Храсталакът се раздели и Николай видя бледо тяло върху клада от струпани клони.
„Не е възможно.“ С очите си бе видял как Тъмнейший изгоря… и все пак ето го тук, тялото му поне, без драскотина или следа от изгаряне. Сигурно беше някаква илюзия или отличен двойник.
Юри стоеше до кладата, захвърлил страниците с църковни текстове. Облечен беше с расо от черни рози и с емблемата на слънце в затъмнение.
– Простете ми – каза той с разкривено лице. – Ще ми се нещата да не стояха така. Ще ми се и двамата да оцелеехте днес. Но Беззвездния е най-голямата надежда на Равка. Той трябва да се върне.
„Май не знам за какво да се моля.“
– Хайде, Юри – каза Елизавета. – Честта е твоя.
Николай си спомни какво мърмореше Юри, когато се озоваха в Долината на светците. „Точно както бе обещано.“ Спомни си за вейката, с която Елизавета така утешително бе обгърнала раменете му. Не се е опитвала да го утеши. Бояла се е какво друго ще изрече неволно. „Юри има своята роля.“
Монахът беше споменал, че Тъмнейший му се е явил във видение. Сега той се приближи до сенчестия звяр и посегна към нажежения трън, забит в сърцето му. И Николай разбра отвъд всяко съмнение, че ако монахът извади тръна от гърдите на чудовището, всичко ще свърши.
– Недей, Юри. – Не му хареса умолителната нотка в гласа му. Не подхождаше на един цар. – Не го прави.
– Вие сте добър човек – каза монахът. – Но Равка има нужда от нещо повече. – Сключи ръка около тръна.
„Не!“ Николай нямаше да позволи това. Той беше отворил вратата. Време беше да мине през прага. Чудовището все още не беше Тъмнейший, все още беше нещо друго, нещо, което копнееше за своя собствен живот и имаше свои апетити, нещо, с което Николай бе живял цели три години.
„Защо криеш чудовището?“ Защото беше гневно и гладно, раздирано от изкривени животински желания. Звучеше ужасно, да, но всички тези неща все още бяха част от самия него. „Краставите магарета през девет баира се надушват.“ Беше се сражавал с демона. Сега щеше да го нахрани.
Затвори очи и направи онова, което тъмният глас му бе продиктувал неотдавна. Отказа се от съвършения принц, от добрия цар. Пресегна се към всички срамни неща, които така упорито се бе опитвал да скрие. В този миг Николай не беше нито добър, нито милостив, нито справедлив. Беше чудовище.
Заряза смъртното си тяло.
Когато отново отвори очи, виждаше Юри от различен ъгъл – достатъчно отблизо да види мръсните петна по очилата му и жилавите косъмчета на рядката му брадица. Усети как раменете му разцепиха въздуха, усети как сърцето на демона препусна. Изръмжа и се хвърли върху монаха.
31
Нина
ТРЯБВАШЕ ДА ПРЕЦЕНЯТ ВРЕМЕТО СИ до секунда. Игуменката и нейните пролетни деви щяха да се погрижат за поверениците си във фабриката и да се върнат в манастира по някое време след полунощ. Не биваше пътищата им да се пресекат, но също толкова важно бе да им остане достатъчно време, за да изведат момичетата, да заложат експлозивите и да минат през проверката на пътя към града. Ако войниците при пропускателния пункт получеха вест, че нещо не е наред във фабриката, като нищо щяха да претърсят фургона. И всичко щеше да пропадне.
Два часа преди зазоряване Хане пристегна гърдите си и нахлузи престилка над една от откраднатите войнишки униформи. Главата си уви с дълъг шал.
Двете с Нина се измъкнаха през кухнята и забързаха към изоставената щавашка барака, където Леони и Адрик ги чакаха с един затворен фургон. Помогнаха на Адрик да облече униформата, натъпкаха празния ръкав с памучни парцали, а края му забодоха с безопасна игла в джоба. Хане прибра престилката си, седна до Адрик на капрата, а Нина и Леони, облечени като пролетни деви, се качиха отзад.
Потеглиха мълчаливо през мрака. Нина беше пришила костени парченца по ръкавите си и сега се пресегна към тях със силата си да потърси утеха. Разбираше какъв риск поемат приятелите ѝ заради нея, на каква опасност се излагат.
По някое време фургонът спря – бяха стигнали до пропускателния пункт в основата на възвишението. Надникна през дъските и видя как Хане размахва на мъжете в караулката фалшифицираната заповед – документ, подпечатан уж с пръстена на Брум. Нина затаи дъх и зачака. След миг чу как юздите изплющяха, и фургонът потегли отново.
Пътят към източния вход беше прав като конец, но каменист, конете напредваха бавно по нанагорнището, а нейното сърце щеше да изскочи от гърдите. Вече нямаше връщане назад. Беше излъгала не само Хане за днешните си намерения, но също Адрик и Леони. Идеята ѝ беше хрумнала по време на онази дълга вечер в компанията на Ярл Брум. Сигурно беше лудост. Сигурно щяха да се провалят с гръм и трясък, но Нина бе започнала да се чуди дали не се опитват да поправят Фйерда с грешния инструмент.