Накрая конете забавиха ход и Нина чу гласовете на войниците. Фургонът спря отново. Стигнали бяха до източния вход на старата крепост. Шепотът в главата ѝ надигна глас, ръчкаше я да продължи. „Нина“ – напяваха в хор. Тя потръпна. Мъртвите знаеха името ѝ.
„Справедливост“ – настояваха те. Нина се сети за гробовете около форта, за всички жени, момичета и деца, заровени там.
„Вие ще сте последните“ – обеща им тя.
Преди време Матиас я беше помолил от сърце да покаже милост на родината му и тя се бе заклела да го направи. Но момичетата в онова крило бяха фйерданки. Техните деца бяха фйердани. Всички те бяха жители на Гяфвале, на Гйела и Кейерут. И някой трябваше да припомни това на местните.
Войниците разглеждаха заповедта и видимо се колебаеха.
– Кажи им да се размърдат – прошепна Адрик.
– Седйет! – излая Хане. „По-бързо.“
Нина беше променила гласа ѝ и за миг сякаш чу баща ѝ да говори. Потръпна зиморничаво.
– Какво сте се разбързали толкова? – попита един от пазачите. – И защо трябва да местите затворничките по никое време?
– Малцина знаят за дейността, която се провежда тук по нареждане на командир Брум – каза Хане, следвайки сценария на Нина. – Научихме, че местните губернатори ще правят инспекция на фабриката заради отровите в реката. Не щем неприятности.
– Бюрократи – измърмори пазачът. – Сигурно точат зъби за поредния подкуп, ако питаш мен.
„Поредния подкуп?“ Означаваше ли това, че местните власти са взели пари, за да си затворят очите за отровената река… или за момичетата в изоставеното крило?
След миг портата се отвори със скърцане.
– Не я затваряйте – каза Хане. – Трябва да действаме бързо.
– Чакай малко – каза пазачът. Отвори задните врати на фургона и зяпна Леони и Нина, нагиздени с престилките на манастира. – Тези двете защо са тук?
– Ти тъп ли си, Дйел да те вземе! Да не мислиш, че ще се занимавам с цял фургон ревящи жени и посрани пеленачета? – каза Хане. – Или ти ще дойдеш с нас да им бършеш дупетата?
Светци, наистина ѝ идваше отвътре.
Пазачът изглеждаше искрено ужасен.
– Не, благодаря.
Затвори вратите и след миг фургонът навлезе в бившата товарна рампа при източното крило на фабриката.
– Хайде – каза Адрик и ги подкара към големите двойни врати. – Изоставаме от графика.
Леони накапа малко киселина върху катинарите на отделението, металът изсъска и издрънча на земята.
Нина отвори внимателно вратите. Поеха по тъмния коридор към мътния светлик на някаква лампа. Миришеше на немити тела, на вкиснато мляко и мръсни пелени, смесени с отколешната воня на въглища и смазочно масло.
Голямото помещение беше тихо, ако не броим сънените въздишки, похъркването и стоновете на жени, които се въртят в неудобни легла. Едно момиче с тънка нощница лежеше будно близо до фенера, с тъмни сенки около хлътналите очи, обвило с кльощави ръце гигантския си корем.
Щом видя Нина и Леони, лицето му се разтегли в обнадеждена, радостна усмивка.
– Вече сте тук? – извика то. – Носите ли ми дозата?
– Къде ми е дозата? – каза друга жена и се надигна на лакти.
– Светци – прошепна Адрик, докато фенерите покрай редиците легла се пробуждаха и ужасната гледка се разкриваше пред очите им.
Адрик приличаше на човек, който всеки миг ще повърне. Очите на Леони бяха пълни със сълзи.
Хане беше затиснала с ръка на устата си и клатеше глава.
– Хане? – прошепна Нина.
– Не – каза момичето и поклати глава още по-енергично. – Не. Не го е направил. Не е възможно. Сигурно не е знаел.
Разплака се бебе. Да видиш глада в очите на тези млади жени, тромавите им изпосталели тела, надеждата, изкривила лицата им… беше погубващо. Как бе решила Нина, че това може да им се размине? Но вече беше избрала курса на действие, взела беше решението от името на всички.
– Силви – ахна през стон Хане.
„Силви Уинтер“ – спомни си Нина. Една от жените, за които Хане се беше грижила тайно.
Момичето вдигна глава, но в хлътналите му очи нямаше нищо, никакъв знак, че е познало Хане, само се дръпна объркано назад.
– Аз съм – каза Хане. – Аз… – А после си спомни униформата и промененото лице. – Аз… извинявай.
– Хайде – каза Нина. – Трябва да действаме. – Извади от джоба си седатива, който Леони беше забъркала. Млечнобял на цвят, отвара от стъблата на юрда, а не от листата на растението.