– Това не прилича на моята доза – каза момичето до фенера и смръщи чело.
– Ново е – каза тихичко Нина. – Ще ви водим в нова база, всичките.
– Всички? – попита едно от момичетата. – И бебетата ли?
– Да.
– Новата база има ли прозорци? – попита Силви.
– Да – каза Хане с пресипнал глас. – Също прясна храна и морски бриз. Пътуването ще е трудно, но ще се опитаме да ви осигурим елементарни удобства. – Поне това беше вярно.
Дадоха дозите на младите жени и ги поведоха към фургона.
Адрик подвикна:
– Да побързаме.
Вдигна ръка и ушите на Нина изпукаха – вихротворецът беше създал акустично одеяло, което да прикрие звука от придвижването им.
Нина най-добре познаваше разположението на цеховете, затова щеше да заведе Леони да заложат експлозивите, докато Адрик и Хане товарят затворничките и бебетата. Двете с Леони прехвърлиха импровизираните бомби в един кош под купчина мръсни чаршафи и поеха назад към сърцето на форта. Всичко тънеше в благословена тишина, а благодарение на Адрик стъпките им не вдигаха никакъв шум.
Нина вървеше с бърз ход към централното крило на фабриката, оттам към западното крило, възможно най-близо до казармите и кухните. Страх я беше да не налети на някой патрул въпреки ранния час. Заложи малките експлозиви покрай стената, всичките свързани към един дълъг фитил, и пое обратно.
Тъкмо бе заложила и последния експлозив, когато чу вик. „Леони!“ Хукна назад към централния цех, стъпките ѝ не издаваха и звук. Чу гласове от прага и се лепна за един прашасал резервоар. Надникна предпазливо.
Леони стоеше с вдигнати ръце. Ярл Брум беше насочил към нея пистолет. Нина се прилепи още по-плътно към резервоара, тиха като мишчица.
– Кой те праща? – питаше той. – Или ще ми отговориш сега, или ще изтръгна отговорите ти с кръв.
– Отвратителен си – каза Леони на земски.
Гласовете им звучаха странно, приглушено. Беше ли го усетил Брум? Досещаше ли се, че са замесени гришани? Нина се придвижи бавно покрай редицата от машини. Ако успееше да му мине в гръб, лесно щеше да го разоръжи.
– Не говоря грозния ти език – каза Брум. – И знам, че ме разбираш, нищо че се преструваш на тъпа.
Леони се усмихна и лицето ѝ стана още по-красиво, стряскащо в тази обстановка.
– Ти пък идея си нямаш колко малко разбираш.
– Знаех си аз, че не сте обикновени търговци. Къде е сънародникът ти? А водачката ви, онази Мила Яндерсдат? Тя знае ли, че сте шпиони?
– Колко си плешив само – каза Леони, все така на земски. – Но ще видиш и по-лошо от Мила Яндерсдат.
– Тя участва ли в това? – изръмжа Брум. Много беше ядосан.
– Колко момичета? – попита Леони, преминавайки на тромавия си фйердански. – Колко момичета наранили?
– Те не са жени – изсумтя Брум. – Те са Гриша, а аз лично и с радост ще ти дам първата доза. Могъществото на Фйерда ще се стовари върху главата ти.
Посегна към един лост, вграден в стената, и Нина разбра, че всеки миг ще писне сигнал за тревога.
– Чакай! – извика тя, без да е сигурна какво ще направи…
И в същия миг Ярл Брум се срина на пода.
Хане стоеше зад него, дишаше тежко и държеше гаечен ключ в ръка.
– Знаел е – прошепна тя с прекършен глас. – Знаел е. – После падна на колене до него и взе в скута си кървящата му глава. – Татко – рече през сълзи. – Как си могъл?
– Хайде – каза Нина. – Да се оправим с момичетата и да изчезваме.
Хане избърса с ръкав очите си.
– Не мога да го оставя тук да умре.
– Видя какво е направил.
– Какво е направило правителството – възрази Хане. – Баща ми е войник. Ти сама го каза, тази страна го е направила такъв.
Нина не знаеше да се смее ли, да пищи ли. Ярл Брум беше командирът на дрюскеле, вдъхновителят на чистката срещу местните гришани, човекът, отговорен за безчет изтезания. Определено не беше просто войник. „Бъди милостива към моите хора.“
– Трябва да вървим – каза Леони. – Ако скоро не запалим първия фитил, бомбите няма да избухнат навреме. Ако изобщо избухнат.
– Той ми е баща – каза Хане, а очите ѝ бяха грейнали от свирепата решителност, която Нина толкова харесваше у нея. – Няма да го оставя.
Нина вдигна отчаяно ръце.
– Хубаво, помогни ми да го вдигнем.
Извлякоха тялото на Брум през цеха и крилото. Мъжът беше тежък и Нина се изкушаваше да го пусне, само за да чуе как главата му ще издрънчи върху каменните плочи.
– Значи, командир Брум все пак не е напуснал града? – попита Адрик и отпусна ръка покрай хълбока си.
Ушите на Нина изпукаха отново и звуците в крилото се върнаха.