Нямаше време да минава по лабиринта от коридори в двореца, а и едва ли щеше да намери пътя сама, затова се остави на бурята, вятърът я издигна високо в небето и я запрати право към отвора на каверната, която Юрис обитаваше.
Помещението беше празно. Огънят в камината – изгаснал.
И тогава видя тялото. Юрис лежеше на пода в човешката си форма, мечът му – захвърлен настрана. Бронята от черни люспи беше изгубила блясъка си под смътната светлина на вечния сумрак.
– Юрис! – извика тя и се срина на колене до него.
Той отвори очи, сребърни, с вертикални зеници.
– Тази Елизавета – изхъхри той. – Такава актриса.
– Какво е станало? Какво ти е направила?
Той издаде звук, нещо средно между смях и стон.
– Предложи ми вино. Не бях пил вино от стотици години. Медовина, направена от плодовете на нейните лози. Пазела го била за специален повод, така каза. Беше сладко, но не е било вино.
Зоя спря поглед на обгорените му устни и черния език и разбра.
– Било е гориво.
– Само собствената ни сила може да ни унищожи. Пламъците ми ме изгориха отвътре.
– Не – каза Зоя. – Не! Ще доведа Григорий. Той ще те изцели.
– Късно е. – Юрис стисна китката ѝ с изненадваща сила. – Чуй ме. Вярвах, че сме убедили Елизавета да се откаже от силата си, но явно тя е имала други намерения. Ако се освободи от границите на Долината, вече нищо няма да я спре. Трябва да я спреш сега.
– Как? – изхлипа Зоя.
– Знаеш какво трябва да направиш, Зоя. Вземи моите кости. – Тя се дръпна инстинктивно, но Юрис не пусна китката ѝ. – Убий ме. Вземи люспите ми.
Зоя поклати глава. Само едно нещо имаше в главата ѝ – решителното лице на леля ѝ Людмила. Зоя носеше отговорност за смъртта ѝ. Могла бе да спре Тъмнейший, ако само се бе вгледала по-внимателно, ако беше проумяла, ако не беше така заслепена от собствените си амбиции.
– Той няма да ми отнеме и теб.
– Аз не съм леля ти – изръмжа Юрис. – Аз съм твой учител. Ти беше добра ученичка, способна. А сега ми докажи, че си нещо повече от това.
Зоя не можеше да го направи.
– Сам каза, че муските са извращение.
– Само ако не дадеш нищо от себе си в замяна.
Истината на тези думи я удари като юмрук в стомаха и Зоя разбра, че я е страх.
– Имай малко вяра, Зоя. Само това се иска от теб.
Горчив смях се откъсна от устните ѝ.
– Нямам вяра.
– Силата, с която ще се сдобиеш, няма да има край. Съзиданието в сърцето на света не знае ограничения. То не отслабва. Не се уморява. Но трябва да се отвориш за него.
– Ами ако пак объркам всичко?
Ако разочарова Юрис така, както бе разочаровала и провалила другите? Твърде много призраци имаше в живота ѝ.
– Спри да се наказваш, задето имаш сърце. Не можеш да се защитиш от страданието. Скръбта е част от живота. Като се обградиш със стени, не защитаваш себе си от света. Ограничаваш се – точно както си правила с обучението си.
– Моля те – каза Зоя. Винаги се бе страхувала точно от това, че ще се превърне в уплашено момиче, изгубено и безпомощно. Нагизденото момиче, което водят към олтара в Пачина. – Не ме изоставяй. Поне ти недей.
Той побутна с една ръка меча.
– Зоя от изгубения град. Зоя от градината. Зоя, която кърви в снега. Достатъчно силна си да преживееш падането.
Вик се откъсна от обжарените му устни, започна като писък и се преля в рев, тялото му се промени от човек в дракон, кости пукаха, люспи се уголемяваха, докато всяка не стана голяма колкото дланта ѝ.
Той я обгърна нежно с криле.
– Направи го сега, Зоя. Няма да издържа още дълго.
Зоя изплака. „Скръбта е част от живота.“ Тя беше изгубено момиченце… но и генерал, военачалник. Взе меча в ръце и със силата на буря в дланите си заби острието в сърцето му.
И в същия миг ноктите на дракона пробиха гръдта ѝ. Тя извика, болката беше като ярка мълния, раздрала гръдния ѝ кош. Зоя усети как дрехата ѝ се напоява с кръв, как коприната натежава от жертвоприношение. Юрис въздъхна издълбоко и затвори светлите си очи. Зоя притисна лице в люспите му, заслушана в тежкия ритъм на сърцето му, на неговото и на своето. Това ли беше смъртта? Ритъмът се забави и тя заплака – за него и за себе си.
Мигът отмина. Цяла вечност. Ноктите на Юрис се прибраха. Зоя чуваше само един пулс, само едно сърце – своето.
Не усещаше болка. Погледна надолу – кафтанът ѝ беше разкъсан, но кръв не течеше. Опря пръсти в кожата си. Раните, причинени ѝ от Юрис, вече бяха заздравели.