Стоеше с вдигнати ръце във внезапната тишина. Всички гледаха нагоре към смъртоносната, кално-жълта прахообразна маса, увиснала над главите им.
– Пестийла! – развикаха се ту. – Морден!
Отрова. Смърт.
– Не – прошепна под нос Нина. – Възможност.
Пресегна се във водите на пороя, търсеше необходимия материал и скоро силата ѝ напипа костите на изгубените в мрака момичета, напипа ги и ги сграбчи.
Ръцете на Леони трепереха, устата ѝ бе разтеглена в гримаса. Адрик се завъртя, насочи вятъра, оформи го в мъничък циклон, който засмука отровния облак и го запрати в празната караулка. Вихротворецът завъртя рязко китка да затръшне вратата, а после прихвана Леони през кръста, преди да се е сринала в несвяст.
И в тази нова тишина Нина чу как пеленачетата плачат, а хората викат. Нямаше представа какви щети е причинила вълната на сградите в ниското.
Тълпата зяпаше Адрик и Леони. Войниците вдигнаха пушките си. Нина стоеше, готова да призове труповете от фабриката на помощ. Но се надяваше, надяваше се…
– Вижте! – извика мъжът с червеното кепе.
По средата на пътя, там, където водата бе заравнила коловозите, се издигаше голямо ясеново дърво, белите му клони се протягаха към небето, а дебелите му корени се впиваха в калта.
– Дйел и всичките му води! – ахна съдържателят на странноприемницата и се разплака. – Направено е от кост.
Костите на момичетата в планината, изковани в нещо ново от силата на Нина.
– Слава на Дйел! – прошепна младият рибар и се срина на колене.
Нина се радваше, че не може да чуе сега гласа на Матиас, че той не е станал свидетел как се е възползвала от неговия бог. Беше извъртяла номер, който не подхождаше на войник с чест. Беше си театро, евтина илюзия, достойна за измамници и крадци.
Но не съжаляваше. С Адрик и Леони правеха нещо добро, Хрингса – също, но работата им не беше достатъчна. Колкото и гришани да изведяха от Фйерда, винаги щеше да има още. Винаги щеше да я има Фйерда с нейните танкове, клади и хора като Ярл Брум, които да драснат клечката. Освен ако Нина не намереше начин да промени всичко това.
– Свалете пушките – каза мъжът с червеното кепе, докато жителите на Гяфвале падаха на колене. – Днес станахме свидетели на чудо.
– Слава на Дйел! – извика Нина. Коленичи пред Адрик и Леони с манастирската си престилка. – И слава на новите светци.
34
Зоя
ЗОЯ СЕ НОСЕШЕ НАД ПЯСЪЦИТЕ и се молеше да не е закъсняла. Доскоро смяташе, че само Гриша под въздействието на парем могат да летят. А ето че сега яздеше бурята и мълниите – сякаш бе яхнала дракон.
Посрещна я ужасяваща гледка.
Григорий се беше разпънал над трънливата горичка като гигантски купол от преплитащи се сухожилия, опитваше се да държи Елизавета и Юри настрани от Николай и неговата сенчеста версия. Тръните на Елизавета пронизваха плътта на светеца, клоните на трънливата гора се гърчеха като змии, замахваха и раздираха Григорий неуморно.
А после Всетелесния запищя. Но не тръните го нараняваха, осъзна Зоя, а насекомите, които Елизавета беше насъскала срещу него. Малки дупчици и бразди се появиха в месото му, насекомите се заравяха в плътта и я изяждаха отвътре. Тялото му се пръсна в опит да избяга от самото себе си. Григорий се тресеше в агония, после изпищя през стотици усти.
Юри стоеше зад Елизавета като дете, което се крие зад полите на майка си, притиснал ръце към устата си, несъмнено ужасӛн до дъно. Глупаво момче. Знаел ли бе какво е смятала да отприщи Елизавета? Беше ли му обещал Беззвездния всичко да мине безкръвно и колко кръвопролитие можеше да издържи фанатикът в него?
Всетелесния потръпна за последно и се срина. Елизавета нададе вик на триумф и се стрелна към Николай и сенчестото създание, уловени от клонките на трънливата гора.
Зоя откъсна от ръкава си две парченца обсидиан и ги удари едно в друго. Една искра беше достатъчна. Език от огън се сурна с рев към Елизавета и светицата се олюля от изненада. Само за миг, уви, после устните ѝ потрепнаха насмешливо.
– Мислех, че ще проявиш здравия разум да си плюеш на петите, Зоя. Закъсня. Духът на Тъмнейший скоро ще се събере с тялото му. Няма нужда да ставаш жертва на тази битка.
– Моят цар е ранен. Аз съм негова поданица, негов войник и ще се бия за него.
– Ти си Гриша, Зоя Назяленска. Не е нужно да си ничия поданица.
Дори сега Зоя усещаше притеглянето на силата. Този нестихващ глад за още и още никога нямаше да я напусне. Но и преди си беше имала вземане-даване с тирани.
– Освен на теб? На Тъмнейший?
Елизавета се изсмя.