– Идея си нямаш.
– Мила! – каза предупредително Адрик, но вече нямаше значение с кое име я нарича.
Дотук с подкупите и преговорите. Време беше за друго, а тези моменти Нина харесваше най-много. Времето, когато тайните падаха.
Сви пръсти. Костените парченца се отделиха от гърлото на Каспер и се върнаха в джобчетата на маншетите ѝ. Стражарят се строполи по гръб, опитваше се да си поеме въздух, по устните му изби кръв, очите му се подбелиха.
– Друсйе – изсъска Биргир.
„Вещица.“
– Тази дума не ми харесва – каза Нина и тръгна към него. – Викай ми Гриша. Викай ми смърт, ако щеш.
Биргир се разсмя.
– Две пушки са насочени към теб. Мислиш ли, че ще убиеш и двама ни, преди единият да стреля.
– О, ти вече умираш, капитане.
Костената броня, която ѝ бяха направили фабрикаторите в Ос Олта, ѝ даваше самоувереност и много пъти я бе спасявала от беда. Но понякога Нина усещаше смъртта да я чака в мишените ѝ – като сега в този мъж, който стоеше пред нея с издадена напред челюст и лъскави пиринчени копчета. Беше по-млад от очакваното, а златистата четина по лицето му беше на кръпки и едва ли щеше да стои добре, ако този тип си пуснеше брада. Трябваше ли да му съчувства? Ами, не.
„Нина!“ Гласът на Матиас, мъмрещ, разочарован. Сигурно ѝ е било писано да избива фйердани по разни пристанища. Е, можеше да е и по-зле.
– Но ти го знаеш, нали? – продължи Нина. – Някъде дълбоко. Тялото ти го знае. – Приближи се още малко. – Тази кашлица, която не спира. И болката, уж от пукнато ребро. Загубата на апетит. – И под залязващата светлина Нина видя страх да хвърля сянка върху лицето на Биргир. Този страх я подхрани, странният шепот в главата ѝ се усили, тих хор, който я насърчаваше и изтласкваше гласа на Матиас. – Работиш на пристанище – продължи тя. – Знаеш как плъховете влизат в някоя стена и си правят гнездо вътре. – Пушката на Биргир увисна едва забележимо. Гледаше я втренчено, не като стражар, а като човек, който не иска да слуша, но трябва да чуе края на историята. – Врагът вече е вътре в теб и лошите клетки изяждат добрите. В дробовете ти. Необичайно е за толкова млад човек. Ти вече умираш, капитан Биргир – тихо каза тя, нежно почти. – Аз само ще ти помогна.
Капитанът сякаш се събуди от транс. Вдигна пушката си, но беше бавен. Силата на Нина вече бе сграбчила грозда от лоши клетки в гърдите му и го разля, умножи го, разгъна го. Без нейната намеса сигурно би живял още година, две най-много, но сега клетките се превърнаха в черен порой, който руши всичко по пътя си. Капитан Биргир изпъшка и се срина на земята. Преди другият стражар да е реагирал, Нина разпери пръсти и заби костено парченце в сърцето му.
Странна тишина затискаше пристанището. Нина чуваше как се плискат вълните по корпуса на „Верстотен“, чуваше и пронизителните крясъци на чайките. А вътре в нея шептящият хор надигна глас и звукът носеше радост.
А после едно от момчетата на Енок се разплака.
За миг Нина бе останала сама на доковете, сама със смъртта – двама уморени спътници. Но сега видя как я гледат останалите – гришанските бежанци, Адрик и Леони, дори капитанът и моряците на „Верстотен“, навели се през перилата на кораба. Сигурно би трябвало да се смути и може би някъде дълбоко в себе си беше смутена. Силата ѝ плашеше – не сърцеломската дарба, с която се беше родила, а това ново нейно извращение, появило се заради парем. И въпреки това ѝ беше станала скъпа. Матиас бе приел тъмното в нея и я бе насърчил да стори същото… Само че Нина не просто беше приела тази сила. Обичаше я.
Адрик въздъхна.
– Този град няма да ми липсва – каза той и се обърна да извика на корабния капитан: – Стига сте зяпали, а ми помогнете да качим труповете на кораба. Ще ги изхвърлим в открито море.
„Някои хора заслужават милостта ти, Нина.“
„Разбира се, Матиас. – Нина гледаше как Енок и баща му вдигат трупа на Биргир. – Като срещна някой такъв, ще ти кажа.“
•
Адрик си мълча, докато не се качиха в малката лодка и не потеглиха към брега. Щяха да гребат до някое от малките заливчета северно от Елинг и после да се върнат пешком в пансиона, за да си вземат нещата.
– Ще стане неприятно, когато се разбере за липсващия капитан и колегите му – подхвърли той.
Нина се почувства като смъмрено дете, а това чувство не ѝ беше по вкуса.
– Толкоз по-добре, че няма да сме там, когато това стане.
– Повече няма да работим на това пристанище – добави Леони. – Ще подсилят охраната.
– Не вземай неговата страна.
– Не взимам ничия страна – каза Леони. – Просто отбелязвам.
– А какво, би предпочела онези да претърсят кораба? И да открият бежанците в трюма?