„Винаги имам причина.“ Щеше да извлече удавника до брега, пък нека крещи и рита колкото си иска… без значение какво мислеше демонът по въпроса.
– Смятам да поставя една малка пиеска – каза той. Вече си представяше огряно от лунна светлина езеро и великолепния хаос, който смяташе да спретне там. – И ще ми трябват хубави декори.
5
Нина
Гяфвале
Наближаваха градчето и шепотът в главата ѝ ставаше все по-силен. Можеше да се закълне, че на моменти различава гласове и неясни думи. Друг път хорът утихваше и се сливаше с шепота на тръстиките.
„Кажи им, любов моя.“
Какво да им каже? Странният шум можеше и нищо да не означава. Като нищо можеше да е слухова халюцинация, някаква останка от влиянието на парем.
Или пък ѝ шепнеха мъртвите.
Градчето се гушеше в сянката на ниска планина и под грозния четириъгълник на бивш форт, вкопан в планинския скат и превърнат във фабрика за муниции. Бързо осъзнаха, че старата фабрика на свой ред е била преоборудвана в нещо ново, ако се съдеше по движението на фургони и хора по ската. В какво обаче?
В градчето нямаше странноприемници, само една кръчма с две стаи за гости, които вече бяха заети. Съдържателят им каза, че манастирът в планината понякога приемал гости.
– Дамите в манастира се занимават с прането на войниците – каза той. – Приемат всеки, който е готов да помогне с къщната работа.
– Гледам, че старата фабрика е отворена – подхвърли Нина на фйердански. – Сигурно е добре за градчето.
Съдържателят поклати глава.
– Де да беше. Войниците се появиха преди година. Не наеха ни един местен, а мръсотията си изхвърлят в реката.
– Може да не е от тях – каза една едра жена, която люпеше грахови шушулки на бара. – Мините замърсяваха реката още преди войниците да отворят фабриката. – Хвърли продължителен поглед на Нина и другите. – Не дрънкай глупости пред непознати.
Намекът беше повече от ясен, затова Нина и спътниците ѝ излязоха на централната улица. Градчето всъщност беше красиво: къщите – малки и спретнати, покривите – островърхи, вратите – боядисани в жълто, розово и синьо.
Леони вдигна поглед към старата фабрика, прояла планинския склон. Големи четвъртити сгради с тъмни прозорци.
– Може би произвеждат пушки и муниции.
Изражението на Адрик беше по-унило от обичайното.
– Или от онези нови бронирани танкове, които толкова обичат.
– Ако е така, поне ще уведомим столицата – каза Нина.
Надяваше се, че има и друго.
За нейна изненада и тук имаше признаци за почит към светците, макар Гяфвале да не попадаше в мрежата на Хрингса. Видяла бе такива знаци и по пътя – олтари със символите на Света Алина вместо със свещения ясен на Дйел, иконка на Свети Дамян на витрината на едно дюкянче, две клонки от трънлива шипка, кръстосани над една врата да измолят благословията на Свети Феликс. Из цяла Равка се говореше за чудеса и странни случки и този нов ентусиазъм в почитта към светците явно бе стигнал и до Фйерда. Рисковано беше да развяваш ереста си при толкова войници в съседство, но може би това бе начинът местните да изразят недоволството си от появата им във фабриката.
Манастирът се намираше северно от градчето, нагоре по ската и малко под фабриката. Кръгла постройка от млечнобял камък с куличка на покрива. Цялото нещо приличаше на кула, която си търси замъка. До основната сграда беше долепен голям параклис от яки необработени стволове, вратата представляваше сложна плетеница от ясенови клонки.
Оставиха шейната си в конюшнята и удариха камбанката при страничния вход на манастира. Отвори им млада жена в бродирана бледосиня престилка на послушница, а след броени секунди тримата се изправиха лице в лице с игуменката, която по тези земи хората наричаха „изворна майка“. Възрастната жена беше облечена в тъмносиня вълнена дреха, а кръглото ѝ лице с румени бузи беше набраздено толкова дълбоко, че кожата ѝ се гънеше на дипли.
Нина представи спътниците си с обяснението, че са семейство търговци, които са я наели да им превежда, и попита дали в манастира няма да се намери местенце да отседнат за няколко дни.
– Те говорят ли изобщо фйердански?
– Байн – отвърна Адрик. „Малко“.
– Де форенен – добави с усмивка Леони. „Учим го.“
– А твоят съпруг къде е? – обърна се изворната майка към Нина.
– При водите – отвърна тя и сведе очи към сребърния пръстен на ръката си. – Дйел да го пази.
– Значи не е бил войник?
– Рибар.
– А, добре – каза игуменката, сякаш тази безинтересна смърт не ѝ беше по вкуса. – Теб и земката мога да настаня в стаи на приземния етаж при кухните, но съпругът ѝ ще трябва да остане в обора. Едва ли ще е заплаха за момичетата – добави тя, загледана в закарфичения ръкав на Адрик, – но все пак…