Хората често казваха нещо от този сорт, без да се замислят, та Адрик само се усмихна любезно и подаде пари на игуменката със здравата си ръка.
Жената ги поведе през столовата и оттам към обора, като пътьом им обясняваше какъв е редът в манастира.
– Вратите се заключват по десет камбани вечер и остават заключени до сутринта. Бъдете така добри да се занимавате с четене или тиха медитация през това време, за да не пречите на момичетата.
– Всичките ли са послушници? – попита Нина.
– Някои ще станат пролетни деви. Други просто учат в манастира, преди да се върнат при родителите или съпрузите си. А вие какво карате тук? – попита изворната майка и повдигна ъгъла на брезента, прикачен към шейната.
Нина едвам се сдържа да не я плесне през ръката. Вместо това пристъпи бързо напред и се наведе да стегне връзките на платното.
– Двамата са изобретили нов вид пълнач за пушки.
Леони се включи своевременно и извади от пазвата на палтото си една цветна брошура.
– Цената им е съвсем разумна и вярваме, че през новата година ще продадем много – каза тя. – Сега търсим дребни инвеститори. Ако искате да ви покажа…
– Не, благодаря – побърза да я прекъсне изворната майка. – Сигурна съм, че са добри, но в момента бюджетът на манастира е твърде свит за… ъъъ… рискови инвестиции.
Винаги вършеше работа.
– Закуската се сервира в шест камбани веднага след сутрешната молитва, на която ще се радваме да присъствате, разбира се, а вечерята – в шест камбани следобед. В кухните има хляб и сол по всяко време. Водата е ограничена.
– Ограничена? – попита Нина.
– Да, вадим я от кладенеца във Фелстед, а дотам е далече.
– Гйела не е ли по-близо?
Кръглите устнички на игуменката се свиха.
– Служим на Дйел по много начини. Пътуването до Фелстед е отличен повод за тих размисъл.
„Реката се е вгорчила при стария форт.“ Значи изворната майка не искаше момичетата ѝ да пият вода от този приток на реката, но и не искаше да говори за това. Пролетните деви перяха войниците… дали не знаеха и какво се случва във фабриката?
Веднага щом изворната майка си тръгна, Адрик каза:
– Да се поразходим.
Нина провери още веднъж връзките на брезента, после тримата поеха нагоре по планинския скат, вървяха бавно и си говореха на земски, разхождаха се успоредно на пътя към фабриката, спираха да позяпат някоя птичка или да се възхитят на гледката към долината. Трима туристи, излезли на разходка, и нищо повече.
– Ще се справиш ли в обора? – попита Леони, докато минаваха през една борова горичка.
– О, да – каза той. – И еднорък похотливец може да посегне на конете. Да се чудиш как игуменката не се сети за това.
Леони се разсмя и каза:
– Тихите вълци изяждат най-много овце.
Адрик изпръхтя, но явно остана доволен от комплимента. Нина завъртя очи. Ако и занапред трябваше да търпи компанията им с този досаден танц на предпазливи комплименти и заруменели бузки, можеше и да не издържи. Едно беше да намериш щастието и да го загубиш, и съвсем друго да ти натрапват чуждо щастие като нежелано второ парче кекс. Но пък тя никога не отказваше второ парче кекс. „Ще ми се отрази добре. Като зеленчуците и уроците по аритметика. И ще е също толкова приятно.“
Скоро стигнаха до пролука в дърветата, която гледаше право към входа на фабриката. Още щом Нина погледна натам, шепотът в главата ѝ се усили, надвика дори вятъра в боровете. При голямата двойна врата имаше двама войници на пост, други стояха покрай парапетите.
– Било е форт, преди да стане фабрика – каза Нина и посочи загладени от времето ниши в каменния градеж.
Зад главната сграда имаше огромно водохранилище, нещо като малък язовир с дига. Може би използваха водата в него да охлаждат незнайните машини във фабриката.
– Добро решение от стратегическа гледна точка – каза Адрик. – Нависоко. Лесно за отбрана. А и водата няма да ги залее, когато реката излезе от бреговете си.
„Мощта на Дйел – помисли си Нина. – Изворът, гневът на реката.“
Два високи комина плюеха сиво-син дим в следобедното небе, а един покрит фургон се изтърколи до портата. Коларят и войниците си казаха нещо, но бяха твърде далече и Нина не чу казаното.
– Какво ли има във фургона? – попита Адрик.
– Може да е всичко – каза Леони. – Руда от мините. Риба. Бурета с юрда.
Нина разтърка ръце и погледна към комините.
– Не е юрда. Щях да позная миризмата. – Малки дози обикновена юрда ѝ бяха помогнали да оцелее по време на изпитанието си и оттогава Нина беше особено чувствителна към миризмата ѝ. – Е, какво мислите? – обърна се тя към Адрик. – Ще останем ли?