– Не бих имал нищо против да надникна в този форт, но ще съм доволен и да разбера с какво замърсяват водата.
– Може да е от мините – каза Леони.
– Ако беше от мините, рибарите отдавна да са вдигнали врява. Не, местните ги е страх от нещо и затова си мълчат.
– Да вземем проби от водата – каза Леони. – Ако успея да изолирам замърсителите, може да разберем какво правят във форта.
– Имаш ли необходимото? – попита Адрик.
– Не точно. Мислех, че ще трябва да фалшифицирам документи, а не да тествам за отрови. Но все ще стъкмя нещо.
– Ако ти кажа, че ми трябва вълшебен прах, за да повръщам ментови бонбончета, сигурно пак ще отговориш, че ще „стъкмиш нещо“.
– Сигурно – отговори Леони с широка усмивка. – Въпрос на желание.
Адрик поклати глава.
– Само като си мисля за това, и се уморявам.
– Ще ми трябва време обаче – каза Леони и сянка прекоси ведрото ѝ лице. – Отровите са трудни.
– Не може да останем тук твърде дълго, без да привлечем внимание – каза Адрик. – Няма достатъчно потенциални клиенти и хората ще почнат да се чудят защо се мотаем в градчето им. А и не искам да попаднем в снежен капан, ако се извие някоя буря.
– Знам – каза Нина. Тя ги беше убедила да дойдат тук и се надяваше, че ще открият нещо повече от преоборудвана фабрика за муниции. – Една седмица?
Никой не ѝ отговори, Леони и Адрик мълчаха загрижено. След малко Леони посегна да я докосне леко по ръката.
– Скъпа… – започна тя и Нина знаеше какво ще ѝ каже.
Шепотът писна отново в главата ѝ, но Нина не му обърна внимание. Вместо това се загледа в долината под тях, гъстата гора, блещукащия приток, които се виеше между дърветата като лъскава верижка в кутия с бижута, спретнатото градче, разделено на две от пътя. Нямаше усещането, че се намира на вражеска територия. Напротив, усещаше го като място, където хората идват, за да си построят дом, да си създадат живот, място, където войната и войниците са натрапници.
В един друг живот двамата с Матиас можеха да си създадат дом на място като това. Сигурно щяха да спорят ожесточено колко близо да са до града. Нина би копняла за хора и вълнение, а Матиас би мърморил, че му трябват тишина и спокойствие. Но щяха да стигнат до компромис. Щяха да спорят, а после да се сдобрят с целувка. Но къде биха се чувствали в безопасност? Във Фйерда? В Равка? Имаше ли изобщо място, където да се чувстват наистина свободни и щастливи? В друг живот, в друг свят.
„Време е, Нина. Върни ме на моя бог.“
Нина си пое дълбоко въздух и каза:
– Ще ми трябват два дни да го откарам на място, където водата е чиста.
Думите забиха нож в сърцето ѝ. Не нож, а брадва, тежка брадва, която замахва отвисоко, острието разцепва кората и потъва в меката бяла сърцевина.
– Не трябва да отиваш сама – каза Адрик без ентусиазъм.
Имаше вид на човек, който се чуди дали да обуе чифт мокри чорапи.
– Напротив, мога да…
Някъде от ниското долетя шум. Тримата застинаха напрегнати, заслушани. Тишина, а после – вик.
– Поляната – прошепна Нина.
Адрик тръгна надолу по склона и им даде знак да го последват. От унилата му флегматичност не беше останала и следа, изместена внезапно от хъса на опитен боец. Придържаха се към сенките, стъпваха тихо.
– Войници – изсъска Леони, присвила очи между клонките.
Млади мъже в сиви фйердански униформи стояха край потока и си крещяха. Двама бяха на коне, другите бяха слезли и се опитваха да укротят един уплашен кон, който беше хвърлил ездача си. Ботушът на хвърления младеж се беше увъртял в стремето и сега подплашеният кон го влачеше из плитчините, тичаше напред-назад и по чудо не беше смазал главата му с копита. Един удар – и черепът на момчето щеше да се пръсне.
– Трябва да им помогнем – каза Леони.
– Не, трябва да се върнем в градчето – каза Адрик. – Те и сами ще се оправят.
– Или пък ще има един фйерданец по-малко, който да ни преследва – измърмори под нос Нина.
Двамата се обърнаха да я погледнат. Адрик приличаше на опечален, който си търси погребална процесия, и дори обичайната ведрост на Леони беше засенчена от тревога.
Леони не одобряваше. Адрик не одобряваше. Дори Нина, дълбоко в сърцето си, не одобряваше, мамка му.
Но откакто Матиас я беше оставил – откакто ѝ го бяха отнели, – мекото на сърцето ѝ беше замлъкнало. Какъв смисъл да помага? Спасяваш един живот – отнемат друг пред очите ти. Доброто погиваше. А лошото? Нина се загледа в младите униформени фйердани, бъдещи убийци от първия до последния. С какво право оцеляваха те, щом нейния Матиас, нейния красив варварин, вече го нямаше?