„Нина…“
Идеше ѝ да запуши с длани ушите си и да го прогони. Само дето точно това никога не би направила.
„Непременно ли трябва да ме тормозиш така? Остави ме да се валям в човеконенавист, моля.“
„Знам колко си силна, Нина. И точно моята смърт няма да те надвие.“
– И какво изобщо можем да направим? – каза на глас тя.
– Мен ме бива с конете – предложи Леони.
– Айде пак – завъртя очи Адрик.
– Така местните ще ни бъдат задължени – настоя Леони и тръгна между дърветата. – Добре ще е да имаме приятели сред войниците.
– Приятели сред войниците, сериозно? – вдигна вежди Нина.
– Хайде – каза Адрик. – Ако оставим Леони сама, току-виж ги поканила на пижамено парти.
– Гедренен – кресна един от войниците, щом тримата се появиха на полянката. „Странници.“ Звучеше като дете.
– Да ви помогнем? – извика на фйердански Нина.
– Не! – извика младежът откъм брега на потока. – Не се приближавайте!
И точно тогава Нина осъзна, че изобщо не са мъже, нито младежи, а млади жени, облечени като фйердански войници.
Вдигна ръце да ги успокои.
– Позволете ни да помогнем. Моята земска приятелка разбира от коне.
Дано наистина да разбираше. Каквато си беше Леони, като нищо опитът ѝ с конете можеше да се свежда до „веднъж погалих едно пони“.
Леони притича до брега на потока, цъкаше с език и дърдореше нещо на земски. Спря, после тръгна бавно вляво, вдясно, разперила широко ръце.
– Дайте ми въже – тихо каза тя, без да сваля очи от коня.
Една от ездачките пристъпи напред. Много висока и атлетична. Кожата ѝ беше с топлия червеникаво-кафяв оттенък като на хората от района на Хедйут, а няколко кичура ръждива коса стърчаха изпод униформеното ѝ кепе. Отблизо се виждаше, че униформите на младите жени са възголеми и изобщо не пасват на фигурите им. „Крадени.“
Високото момиче вдигна брадичка. Беше на годините на Нина и ако се страхуваше, че са разкрили маскарада им, прикриваше страха си добре. Метна въжето на Нина, а тя протегна ръка да го подаде на Леони, без да се приближава до коня повече от крайно необходимото. Какви ги вършеха тези момичета? Фйерданските жени не служеха в армията. Яздеха рядко, и то по женски, а не обкрачили седлото. Дори панталони не носеха, а тежки поли, които да бранят скромността им.
Момичето с увъртения в стремето крак изпъшка и понечи да се надигне в плитчината. Сламеножълтата му коса се беше охлабила по раменете, рана на челото кървеше силно. Но поне беше живо и черепът му не беше разпукан като диня, засега.
Без да откъсва очи от животното, Леони върза клуп в края на въжето. Завъртя ласото в бавни кръгове, като каканижеше успокоително под втренчените погледи на всички присъстващи. А после, без да нарушава ритъма, метна въжето, примката се наниза гладко през главата на коня, добичето изцвили пронизително и се изправи на задните си крака. Леони пак взе да пристъпва вляво и вдясно, обръщаше въжето и използваше тежестта си, но без да дърпа твърде силно. И след още минута-две конят се успокои.
Високото момиче с въжето пристъпи напред, но Леони поклати глава.
– Остави на нея – прошепна Нина и девойката се изчерви.
Леони пристъпи бавно към коня, сложи длан на врата му и започна да гали гривата му.
– Нещо те е уплашило, а? – каза тя на земски, като се придвижваше предпазливо покрай хълбока му.
Наведе се към стремето и даде знак на момичето в потока да не мърда, за да не подплаши коня на нова сметка. Дано изпадналото в беда момиче запази присъствие на духа, помисли си Нина.
– Няма страшно – продължи да мърмори Леони.
Освободи ботуша на момичето от стремето, после побърза да отведе коня настрани.
Девойката остана да лежи ококорена във водата. А после изхлипа и се надигна на лакти. Другарките ѝ хукнаха да я извадят от потока.
Леони доведе коня при Нина и високото момиче.
– Знаете ли какво го е уплашило толкова? – попита тя на земски.
Нина преведе, но високото момиче не каза нищо, само присви медните си очи.
– Вие какво правите тук? – попита накрая.
– Освен че спасихме живота на приятелката ти? – отвърна кротко Нина.
– Чак пък. Едва ли щеше да умре.
– Тъй ли? Само щеше да кърви, докато изпадне в несвяст или конят не ѝ размаже главата?
– Владеехме ситуацията – настоя онази, после вдигна поглед към дърветата. – Видях ви, че слязохте от северната гора. Там няма нищо.
– Вече и ние го знаем. Нови сме по тези места. Или в Гяфвале разходките в гората се смятат за престъпление?
– Горе има подход към фабриката.