– А! – възкликна Нина и се обърна към Адрик и Леони. – Сградата, която видяхме, явно е някаква фабрика. – По-добре да се придържат към версията си, в случай че някое от момичетата поназнайва земски. После се обърна отново към високата девойка. – Ние решихме, че е форт. Какво произвеждат там? – попита невинно тя.
– Не е моя работа, а ваша – още по-малко. В манастира ли сте отседнали?
Колко точно знаеше девойката и защо се държеше толкова враждебно? Може би брат ѝ беше войник и младата жена се е заразила с неговата подозрителност. Нина раздвижи пръсти и усети как костените парченца помръдват. Не би искала да нарани момичето, но щеше да го направи, ако се наложеше. Така де, само това им трябваше, момичката да се върне на бегом у дома и да разкаже на всички по пътя, че е видяла чужденци да шпионират фабриката. А после високата стисна ръце в юмруци и каза:
– Аз… ще ви помоля да не казвате на изворната майка, че сте ни видели тук.
И враждебността на момичето изведнъж намери своето обяснение. Откраднатите униформи. Разходката в гората посред бял ден. Опитваше се да мине в настъпление, но очевидно се боеше, че са ги разкрили.
– Вие сте послушници? – попита Нина.
– Обучаваме се в манастира. Някои от нас ще се омъжат. Други ще станат пролетни деви и ще посветят живота си на Дйел.
Не личеше някоя от изброените възможности да ѝ допада.
Нина премина в по-сериозен режим и внезапно си даде сметка, че имитира тона на Матиас.
– Яздите по мъжки, носите панталони, развявате се из гората без придружителка… Редно би било да уведомим изворната майка, особено предвид щедростта ѝ като домакиня.
Високото момиче побледня и на Нина ѝ се сви сърцето. Ако двете наистина бяха на една възраст, значи момичето беше твърде голямо, за да е послушница. Това важеше за цялата им групичка впрочем. Дали не бяха нещо като стари моми? Девойки, които никой не е поискал за невяста? И какво ставаше с онези фйердански жени, които не са се класирали за съпруги и майки? Равка имаше много проблеми, но поне този не беше на дневен ред за жени като Нина – на тях им бе позволено да се обучат за войници и да следват призванието си.
„Значи ви е дадена свободата да се биете и да умирате рамо до рамо с мъжете?“
„Да, Матиас. Дадена ни е свобода.“
Как ли би погледнал той на тези момичета с крадени униформи?
– Откъде взехте униформите? – попита тя.
– От прането. Войниците пращат мръсните си дрехи в манастира.
– Значи сте и крадли на всичкото отгоре – каза Нина.
Може и да съчувстваше на тези момичета, но нямаше заради тях да си съсипе прикритието.
– Само ги заехме! Беше шега. Няма да се повтори.
Виж, в това Нина се съмняваше. Момичетата не „заемаха“ униформи и коне нито за пръв, нито за последен път. От разстояние приличаха на войници, което им даваше свободата да се шляят из горите както им хареса. Но на каква цена? Не ѝ се мислеше как щяха да ги накажат, ако ги хванеха.
– Какво ще кажеш, Адрик? – попита тя, обръщайки се към мъжа в групата, както би направило всяко фйерданско момиче, дори въпросният мъж да е чужденец.
Адрик претегли с поглед послушниците, уж размишляваше.
– Добре. За този ден няма да говорим.
Нина кимна на високото момиче и раменете му провиснаха от облекчение. Другите също си поотдъхнаха и се заеха да качат ранената си другарка на друг кон.
– Върнете я у дома и се погрижете за раната ѝ – каза Нина с надутото превъзходство на ученичка, която никога, ама никога не би нарушила правилата. – А довечера кажете една благодарствена молитва на Дйел, задето търпи такова непослушание сред онези, които му служат.
Високото момиче се поклони.
– Дйел йерендем. – И с тези думи се метна на коня си.
– И повече да не ви видим тук! – излая Адрик на недодялан фйердански.
– Да, сър. Разбира се – каза младата жена, но докато се обръщаше, Нина зърна за миг непокорството в медните ѝ очи.
Другите може и да се бяха уплашили, но тази беше замесена от различно тесто. Тази щеше пак да язди. Да ходи на лов. Да се сражава при всеки удобен случай. И така щеше да оцелее.
Нина изчака послушниците да напуснат полянката и каза:
– Тези няма да проговорят.
– Да – кимна Адрик. – Очевидно бяха ужасени, че ще ги издадем на изворната майка. Хайде да вземем проби. Ще отнесем манерките в конюшнята.
Но Нина още не беше готова да си тръгне. Шепотът се бе подновил и този път тя нямаше да го пренебрегне.
– Искам да хвърля още един поглед на онази фабрика.
– Защо?
„Как да отговоря на този въпрос?“
– Ами… имам чувството, че не сме видели всичко там.
Хорът в главата ѝ въздъхна.
Адрик поклати укоризнено глава.