– Добре, върви, но внимавай. И в никакъв случай не върши глупости, ясно?
Нина кимна, но Адрик явно бе зърнал на лицето ѝ нещо, което не му хареса.
– Нина, ще гледаш от разстояние. Ако те заловят, това ще изложи на риск всичките ни операции във Фйерда. Не те моля, заповядвам ти.
– Да, сър – каза Нина, при това без да издаде вътрешната си дилема.
Подчинението не беше от силните ѝ страни, свикнала бе сама да взема решения. От друга страна, искаше да бъде войник и да защитава Равка, а за тази цел трябваше да се научи на подчинение, да свикне да изпълнява заповеди безпрекословно.
„Трасел никак не обичаше да изпълнява заповедите ми. Затова го подкупвах с парченца пържола.“
„Сериозно, Матиас? Какво, да ухапя Адрик следващия път, когато ме подразни, това ли предлагаш? Аз не съм вълк, а млада дама с добро възпитание… Макар че онова с пържолата звучи примамливо.“
– С Леони ще вземем проби оттук и от притока по-близо до града – каза Адрик и Нина се зарадва, че ръководителят на отряда им не може да чете мисли. – Гледай да се върнеш преди мръкнало.
Нина тръгна към дърветата. Движеше се бавно, уж се разхожда, в случай че някой я наблюдаваше. Този път не мина покрай пътя. Вместо това се заслуша в шепота като в пътеводител и тръгна нагоре през гората… и леко на изток. Сигурна бе, че не си въобразява вълнението на гласовете в главата си. Вълнение, което тласкаше уморените ѝ нозе по склона и нарастваше с всяка крачка като бърборенето на публика преди началото на пиеса. Или на екзекуция, в този ред на мисли.
Наближаваше залез, когато най-после различи фабриката. „Защо приключенията винаги са свързани с толкова ходене?“, зачуди се разсеяно тя. Без да разбере, беше заобиколила сградата отдалече и сега се озова от другата ѝ страна, близо до източното крило. Оттук се виждаше черен път, който водеше към друга порта, вардена от двама отегчени на вид часовои. Тази част от фабриката беше в лошо състояние, изглеждаше отдавна изоставена – някои от прозорците бяха счупени, не личеше вътре да има хора.
Оттук виждаше по-добре и каменното водохранилище, преградната му стена, оформена като гигантско ясеново дърво, клоните и корените му, които се протягаха настрани, дебели и чворести. Без съмнение са го благословили официално, когато дигата е била построена. Винаги когато отбиваха вода за свое ползване, фйерданите казваха молитви – при воденици, в пристанища и във великите северни мини, където всеки сезон свещените думи се вдълбаваха наново в леда. В основата на дигата имаше кръгла врата на преливник и в калта наоколо се валяха отпадъци. Във Фйерда замърсяването на водите се наказваше със смърт. Може би тези войници не бяха от най-набожните.
Нищо интересно нямаше тук, но шепотът в главата ѝ се бе извисил до врява, а доскоро развълнуваните гласове сега звучаха тревожно.
Нина се пресегна със силата си, онова особено нещо, което парем ѝ беше оставила в наследство. Усети течението на невидимата река, която никой смъртен не можеше да удържи с дига. Течението на смъртта, порой студен и неизбежен, но съсредоточеше ли се, Нина долавяше къде се носи свободно и къде се завихря. Потопи ума си в този студ да намери гласовете.
„Къде сте? – обърне се тя към мрака. – Кои сте?“
Течението я повлече, сякаш да я отнесе със себе си, за да я придърпа в дълбините. Воят в главата ѝ не спираше. Смъртта я искаше за себе си, това поне ѝ се струваше сигурно. А дали дълбоко в сърцето си Нина не копнееше да откликне на призива ѝ?
„Нина, върни се.“
Водата вече не беше студена.
Беше нежна някак. Приласкаваща.
„Нина, не се предавай на течението.“
Тя рязко отвори очи. Светът на живите я обгърна отново – птичи песни, влажният мирис на пръстта под краката ѝ, шумоленето на дребни животинки в шубрака.
Погледна към четвъртития силует на фабриката и усети мразовит студ да се сляга в костите ѝ. Гласовете бяха утихнали, но тя още ги чуваше как плачат. И вече знаеше кои са. Жени и момичета, стотици. И мъртви до една.
Тук, на това било, Нина бе обградена от гробове.
6
Николай
НИКОЛАЙ И ТОЛЯ ВЪРНАХА Надя и Давид в столицата по подземен тунел, който свързваше Златното тресавище с Великия дворец – двайсетина километра проходи дълбоко под повърхността. Горкият Толя си мърмореше нещо под нос по целия път – в рими, представете си.
Николай с радост би спестил на Толя – и на собствените си уши – изпитанието на този преход, но шефът на сигурността му настоя, че си е съвсем добре. В добавка бяха уведомили царя, че импровизираният поклоннически лагер пред градските стени се е разраснал и че били постъпили искания за аудиенция при него. Само това оставаше – някой полудял почитател да се хвърли под копитата на царската кавалкада. В днешния график на Николай не бяха вписани пишман мъченици.