Излязоха зад шумен изкуствен водопад недалече от царските конюшни. Пътеката, която водеше към водопада, се вардеше от двама верни гвардейци – нагиздени в бяло-златната униформа на дворцовата гвардия, с грижливо вчесани тъмни коси и тържествените, но иначе празни физиономии на войници на пост, двамата си приличаха като братя. Ако не ги познаваш де. Трухин все се хилеше, същински хвалипръцко, а Исак беше толкова срамежлив, че не смееше да те погледне в очите.
Двамата не показаха изненада, когато групичката на Николай се появи между живите плетове.
– Трухин – каза Николай, – какво интересно пропуснах, докато ме нямаше?
Сериозната физиономия на Трухин моментално се разля в широка усмивка.
– Добре сте ни дошли, Ваше Величество. Нищо бог знае какво, ако не броим, че един огнетворец подпали горичката зад езерото.
„На бас, че е бил Кювей.“ Николай искрено се възхищаваше на таланта му да твори неприятности. Най-вече защото младият шуанец не беше негова грижа, а на Зоя.
– Не звучи толкова зле.
Широката усмивка на Трухин поувехна.
– Казват, че министърът на отбраната бил наблизо. Но не е пострадал.
– Е, стига никой да не подпали министъра на финансите… Кав аненйе? – обърна се той към Исак на земски.
Докато служеше в Халмхенд, беше открил дарбата за езици на младия мъж и оттогава го насърчаваше да я развие. Исак се поклони леко.
– Акцентът ви бележи подобрение, Ваше Величество.
– Не ме четкай, Исак.
Гвардеецът се изкашля.
– Ами, земската дума за „ден“ е „кан“, а не „кав“. Освен ако въпросът ви не се отнасяше за магарето ми.
– Стискам палци на магарето ти, Исак, но от теб искам да ме поправяш, щом допусна грешка.
– Да, Ваше Величество – каза Исак и запристъпя от крак на крак.
– Спокойно – каза Николай, докато обръщаха гръб на гвардейците. – Не се случва често.
Лесни думи. Стари думи. И все по-неверни с всеки изминал ден.
Вървяха към Великия дворец и през дърветата Николай скоро зърна позлатените му тераси, досущ като покритите с глазура етажи на най-скъпата торта в света. Предците му бяха действали с размах във всичко… освен в добрия вкус. Но не Великият дворец беше целта му в момента, затова Николай свърна наляво към Малкия дворец, мина напряко през горичката и излезе пред позлатените му куполи и лъскавото синьо езеро с малкия остров в средата.
Николай често идваше тук, но гледката така и не му омръзваше. Имаше нещо в това място – високите кули, древните дървени стени с пребогата резба, безброй цветя и животни, оформени в дървото и с инкрустирани перли. Всеки път имаше чувството, че стъпва на чужда територия, че новият свят е останал зад него, а той се е озовал в странно владение, където се сключват тъмни сделки. Или пък трябваше да намали романите.
Навсякъде имаше гришани в яркоцветни кафтани, традиционната дреха, която Толя и Тамар категорично бяха отказали да облекат, верни на зеленикавата вълнена униформа, която носеха войниците от Първа армия. Само дето техните ръце бяха голи чак до раменете, бронзовата кожа – татуирана нагъсто със символите на Слънчевата светица.
Зоя и Женя вече го чакаха във военната зала.
– Закъсняваш – сопна се Зоя.
– Аз съм царят – отвърна Николай. – Иначе казано, вие сте подранили.
По повечето въпроси от държавническо естество гришанският Триумвират идваше при Николай във Великия дворец и срещите им се провеждаха в същата зала, където той заседаваше с министрите и губернаторите си. Но когато изникнеше нужда да си поговорят – наистина да си поговорят, без риск някой да ги чуе, – се събираха тук, в залите, построени от Тъмнейший. А той знаеше как да пази тайните си – военната зала нямаше прозорци, а достъпът беше само през един строго охраняван вход. За да проникнеш неканен в тази зала, трябваше да превземеш преди това Малкия дворец. По стените бяха накачени стари карти на Равка. Николай сигурно щеше да е омагьосан от тях като дете… стига да го бяха допускали тук по онова време.
– Имаме сериозен проблем – започна той без предисловия, седна на един стол начело на масата и подпря чаша чай на коляно.
– Каква изненада! Все едно да кажеш, че Толя е гладен – отвърна Зоя, пренебрегна навъсената физиономия на гореспоменатия гладник и си наля чай от самовара. – Но ако държиш да се направя на изненадана, само кажи.
Облечена беше със синия вълнен кафтан, който повечето етералки носеха в студено време – сребърна бродерия по маншетите и подгъва, сива лисича кожа около яката. Не личеше да е уморена въпреки дългите дни и нощи път до столицата. Зоя беше генерал по душа и безупречният външен вид беше част от бронята ѝ. Николай хвърли поглед на собствените си излъскани ботуши. Това качество той уважаваше и у себе си, и у другите.