– Мерзост – повтори шепнешком Толя.
– Вече присъствие ли му викаме? – попита Николай. – „Чудовище“ ми харесваше повече. Или „демон“. Дори „дявол“ звучи по-добре.
„Чудовището е в мен и аз съм чудовището.“ Или трябваше да се смее на това, или щеше да полудее окончателно.
– И Марибел може да му викаме, ако искаш – каза Зоя и избута празната си чаша. – Няма значение как го наричаме, а какво може да прави.
– Има, ако това пречи да разберем истинската му природа – възрази Давид. – Познавате теорията на Гриша, чели сте дневниците на Морозов. Силата на Гриша не може да създава живот или да одушевява мъртва материя, а само да я манипулира. Прекосят ли се тези граници, винаги има последствия.
– Долината на смъртната сянка – каза Николай.
Тази гънка от мрак, пълна с чудовища, беше разделяла Равка на две, докато Алина Старкова не я беше унищожила по време на гражданската война. Но белегът още не беше зараснал – широка ивица мъртъв пясък, където нищо не растеше, сякаш силата на Тъмнейший беше изцедила живота от самата земя. Долината и създанията в нея бяха дело на мерзост – те, както и сенчестите воини на Тъмнейший. И пак тази сила бе използвал той да зарази Николай.
Давид сви рамене.
– Тази сила е непредсказуема.
– Иначе казано, нямаме представа какво може да стане утре или вдругиден – кимна Николай. – Което по принцип е хубаво нещо, освен когато става въпрос за демон, който налита да превземе съзнанието ми и да управлява Равка, като яде поданиците ми.
Как думите идваха толкова лесно дори на такава тема – вероятността да загуби ума и волята си? Защото идваха лесно открай време. И Николай имаше нужда от тях. Нужно му беше да изгради защитен вал от думи, здрав разум и дори шутовщина, за да държи звяра на къса каишка и да не забравя кой е.
Какво ли не бе правил, за да се отърве от чудовището, включително онзи път, когато се подложи на екстремна жега и студ. Ясно помнеше смутените физиономии на призоваващи слънцето, които бе повикал за тази цел – уви, и техните усилия не дадоха резултат, ако не броим усещането, че го пекат на шиш отвътре. Негови агенти бяха преровили библиотеки по целия свят, а след месеци на разкопки сред отломките на Чекръка бяха открили и дневниците на легендарния фабрикатор Иля Морозов. Ала и там не откриха нищо полезно. Тази поредица от неуспехи накрая го отведе при моста от кост в Иветс с отчаяната надежда, че може би има връзка между мрака в него и странните случки на различни места в страната. Сигурно се е надявал светците да го дарят с чудо. Засега обаче божествената намеса беше в недостиг.
– Разбирате проблема – каза той. – Всяко пътуване крие риск, но не мога да се затворя и в столицата, защото така ще събудя подозрения и ще изложа на опасност бъдещето на Равка и отношенията ни с Керч и Новий Зем. Интересен проблем, както казах в началото.
– Прощавай – каза Женя, – но „интересен“ ми се струва твърде неточно определение.
– О, ще стане интересно, уверявам те. – Николай се облегна назад, протегна крака и ги кръстоса при глезените. – Знам как да се измъкнем сухи от водата. Ще организираме празненство.
– Ясно – каза Зоя. – Само ми кажи точно колко трябва да се напия, преди да видя светлинката в края на тунела.
– Боя се, че в избите на Киригин няма достатъчно вино за тази цел – призна Николай. – А и ще трябва да сме напълно трезви, за жалост. Керч, Фйерда, Шу, земците – ще ги поканим всичките. Ще им спретнем малко представление, за да покажем, че Равка и нейният цар са в идеално здраве.
– Само толкова? – попита Зоя. – А аз тъкмо си помислих, че си започнал да вземаш уроци по жонглиране.
– Не ставай смешна – отвърна Николай. – Мога да жонглирам. И буквално, и преносно. Ще подновим съюза си със земците…
– А Керч? – прекъсна го Женя.
– На тях ще позволим да хвърлят един поглед на прототипите ни.
– Сериозно? – попита Давид.
– Разбира се, демонстрацията ще бъде катастрофална. Може да включим една хубава експлозия, малко хвърчащ метал. Няколко войници може уж да се удавят. Каквото е необходимо да убедим Керч, че акулките ни не стават за нищо. Колкото да си спечелим още малко време. – Буквално усещаше как демонът се свира в дупката си, прибрал нокти, изтласкан от вълнението на новия план. – Ще съберем под покрива си всички – дипломати, търговци, политици. Те ще говорят, а ние ще слушаме. Зоя, искам твоите вихротворци да създадат акустична карта, така че да имаме уши навсякъде.
– Не ми харесва това – каза Толя.
– Знаех си.
– Не е етично да шпионираш гостите си.
– Именно поради тази причина сестра ти, а не ти, оглавява разузнавателната ми мрежа. Царете имат нужда от шпиони, а шпионите не могат да си позволят лукса на етичните скрупули. Ти имаш ли някакъв проблем с кампанията по подслушване, Тамар?