– Втора поред за шуанския трон?
– Да, и една от най-добрите ни кандидатки. Млада, приятна и народът я обича. И свири отлично на катуур.
– С дванайсет или осемнайсет струни?
– Какво значение има?
– Важно е да имаш високи стандарти, Назяленска. Сигурна ли си, че шуаните ще я пратят?
– Поканата ще е за цялото кралско семейство. Като се има предвид колко много народът обича принцеса Ери, по-голямата ѝ сестра ще се радва да я отпрати. А ако изпратят някоя от по-малките сестри… – Сви рамене. – Е, поне ще знаем, че не желаят да се сродят с нас. Една шуанска булка ще ни освободи от игото на керчкото финансиране.
– И колко време, мислиш, Равка ще остане независима след подобен брак? Шуаните ще ни лапнат, без да пролеят и една капка кръв. Защото ще сме им изпратили ръчно написана покана.
– Няма идеална избраница – каза Зоя.
– Следващата коя е?
Тя въздъхна и му връчи друг лист.
– Елке Мари Смит.
Николай плъзна поглед по досието.
– Ама тя е на шестнайсет!
– Да, и е от една от най-влиятелните фамилии в Керч. Пък и Алина беше едва на осемнайсет, когато ти ѝ предложи изумруда на Ланцови.
– По онова време и аз бях много млад.
От мисълта за Алина още го болеше. Даваше си сметка, че онова предложение за брак е било глупаво, но тогава той имаше нужда от приятел, а не от политически съюзник. Или така поне си мислеше навремето.
Зоя се облегна назад и го измери с поглед.
– Моля те, не ми казвай, че още скърбиш за своята Слънчева светица.
Скърбеше, естествено. Харесваше Алина, не беше изключено да е бил влюбен в нея дори. Или пък някаква арогантна жилка в него е очаквала предложението му да бъде прието без колебания. Той беше цар все пак и нелош танцьор. Но Алина познаваше Тъмнейший по-добре от всички. Може би още тогава е усетила гнойта, която забираше в душата на Николай. Минали бяха години, а още му ставаше криво, че му бе отказала.
– Продължителната скръб не ми се удава – каза той. – Нищо че обичам да показвам профила си, вперил съзерцателно поглед през някой прозорец.
– Родителите на Елке Мари Смит така или иначе ще я омъжат, сигурно за някой търговец. Сигурна съм, че момичето ще се зарадва повече на цар.
– Не. Следващата.
– Наташа Беритрова – каза Зоя.
– Баронеса Беритрова?
Зоя сведе поглед към листа в ръцете си.
– Същата.
– Тя е на петдесет!
– И е много богата вдовица с владения близо до Карйева, които могат да се окажат ключови за южната ни кампания.
– Не, Зоя.
Тя завъртя очи и взе следващия лист.
– Линеа Опйер.
– Не.
– О, в името на всички светци и техните страдания, Николай! Какво имаш против момичето? Девойката е на двайсет и три и доколкото разбирам, е красива, ведра и има талант за математика.
Николай махна една прашинка от маншета си.
– Нормално, като се има предвид, че е моя полусестра.
Зоя застина. Грееше като рисувана икона в кафтана си, огънят от камината полепваше по силуета ѝ като ореол. Николай можеше да се закълне, че никоя друга жена не е изглеждала така добре в синьо.
– Значи е вярно?
– Колкото всяка друга история – каза Николай.
Слуховете, че е копеле, циркулираха още отпреди раждането му и той се стараеше да не им обръща внимание. Но истината за баща си беше казвал само на един човек – Алина Старкова. Така че защо го споделяше със Зоя сега? Когато го призна на Алина, тя побърза да го успокои, каза му, че пак ще е велик цар. Подобна любезност Зоя нямаше да му предложи. Но въпреки това отключи плота на писалището си и извади миниатюрата, която майка му му беше дала, преди да замине в принудително изгнание. Пак тогава му беше казала кой е истинският му баща – фйердански корабен магнат, служил като емисар във Великия дворец.
– Светци – прошепна Зоя, вперила поглед в малкия портрет. – Приликата е…
– Поразителна, знам.
Само очите бяха различни, лешникови вместо сини като на бащата, както и брадата, разбира се. Но погледнеше ли миниатюрата, Николай имаше чувството, че вижда бъдещето – една своя по-стара и по-мрачна версия, с бръчици покрай очите.
Зоя я метна в огъня.
– Зоя! – викна Николай и се хвърли към камината.
– Може ли да си толкова тъп?! – изсъска тя.
Той посегна да извади миниатюрата, но пламъците бяха силни и високи, затова Николай се дръпна. Малкото платно се топеше в рамката си, а неговият гняв удари тавана.
Завъртя се на пета към своя генерал.
– Самозабравяш се.
– Този портрет беше като зареден пистолет, насочен право в сърцето ти – каза тя и го ръгна с пръст в гърдите. – В сърцето на Равка. И си готов да рискуваш всичко заради… какво? Глупава сантименталност?