Той хвана ръката ѝ, преди да го е ръгнала пак.
– Аз не съм някой от учениците ти, които да тормозиш и наставляваш. Аз съм твоят цар.
Сините очи на Зоя грейнаха. Брадичката ѝ се вирна, а посланието беше ясно – колко струва един смъртен цар пред царицата на бурите?
– Ти си моят цар. И аз бих искала да си останеш мой цар. Дори ако си твърде тъп да защитиш претенцията си за трона.
Може и да беше така, но той нямаше желание да го чуе.
– Нямаше право.
– Заклела съм се да те защитавам. Теб и тази страна. Имах пълното право. – Издърпа ръката си от неговата. – Ами ако Магнус Опйер дойде в двореца? Или се окажете поканени на един и същи банкет в Керч? Един поглед стига хората да се досетят…
– Мнозина вече знаят – каза той, налегнат от внезапна умора. – Или се досещат. Има слухове за това още отпреди да се родя.
– Трябва да го елиминираме.
Той стисна ръце в юмруци.
– Нищо подобно няма да правиш, Зоя. Забранявам ти. А ако разбера, че си действала на своя глава, ще те разжалвам и ще прекараш остатъка от живота си в Малкия дворец, където ще учиш малки гришанчета как да правят животинки от облаците.
По всичко личеше, че Зоя е на крачка да вдигне ръка и да завихри буря, която да издуха целия дворец. Но после тя се сгъна в съвършен реверанс, който незнайно как бе пропит с презрение.
– Разбира се, царю мой.
– Наистина ли си толкова безсърдечна, Зоя? Та той нищо лошо не е направил. Единственото му престъпление е, че е обичал майка ми.
– Не, напъхал се е в леглото ѝ.
Николай поклати глава. Право в целта, такава си беше Зоя. Самият той можеше само да гадае дали между майка му и истинския му баща е имало искрени чувства, но се надяваше, че е било така. Че е имало и любов, а не само сласт и съжаления.
Взе чашата си от полупразния поднос с вечерята и пресуши виното на един дъх.
– Някой ден ще прекалиш и тогава аз няма да съм толкова снизходителен.
– В този ден можеш да ме оковеш и да ме хвърлиш в дранголника. – Зоя прекоси стаята, взе чашата от ръцете му и я остави на масата. – Но тази нощ ти ще си окованият.
Гласът ѝ бе почти нежен.
Николай въздъхна издълбоко.
– След този наш разговор оковите току-виж ми донесли облекчение.
Отключи вратата на спалнята си. Прислугата влизаше да почисти единствено в присъствието на Толя и Тамар, при това само веднъж седмично. Николай нямаше личен камериер и се къпеше сам.
Макар да се беше превърнала в нощна тъмница, тази стая беше неговото убежище, единственото място в двореца, където се чувстваше наистина у дома си. Стените бяха боядисани в синьото на дълбокото море, а картата над камината беше донесена от каютата му на „Волкволни“ от времето, когато той обикаляше моретата като Щормхунд, безстрашния капер. Далекоглед на триножник стоеше до прозорците. Не виждаше много през него – само звездите и къщите в горния град, – но самото му присъствие вдъхваше покой на Николай, както и надеждата, че един ден ще погледне през окуляра му и ще види високите вълни на разлюляно море.
– Солена вода тече във вените ни – беше му казал веднъж един от моряците в екипажа. – Задържим ли се твърде дълго на сушата, полудяваме.
Е, Николай нямаше да полудее, поне не заради сушата. Роден беше да бъде цар, макар не и по кръвно право, и щеше да изведе родината си до заветната победа. Но първо трябваше да избута нощта.
Седна на ръба на леглото, събу ботушите си, а после щракна оковите на глезените си и легна по гръб. Зоя не се намеси, чакаше търпеливо и той ѝ бе благодарен за това търпение. Не беше голяма победа сам да се окове, но му създаваше илюзията, че контролира нещата. Зоя се приближи чак след като той щракна белезника на лявата си китка.
– Готов ли си?
Той кимна. В тези моменти характерната ѝ безмилостност правеше нещата малко по-поносими. Зоя никога не би го засрамила с проява на съчувствие.
Сега тя подръпна специалната ключалка, която Давид беше изобретил. Чу се дрънчене и скърцане, три вериги се изстреляха и стегнаха тялото му през коленете, хълбоците и раменете. Ставаше нечовешки силен, когато чудовището поемеше контрола, затова не можеха да рискуват. Николай знаеше това, а и би трябвало да е свикнал вече с оковите, но въпреки това с усилие потисна подтика да се възпротиви.
Успя да се усмихне нахално и вдигна дясната си китка към Зоя.
– А какви са твоите планове за вечерта, скъпа ми тъмничарке? Някоя тайна среща?
Зоя изгрухтя с раздразнение и се наведе да щракне втория белезник и да провери ключалките.
– Сякаш имам време за срещи.
– Знам, че късно нощем ходиш някъде, Зоя – настоя той. Беше любопитен, да, но и отчаяно търсеше нещо, което да отвлече мислите му. – Виждали са те, но явно никой не знае къде ходиш.