Минаха по моста и продължиха по улиците на долния град. Още оттук се чуваше врявата зад двойните градски стени, но едва когато слязоха от конете и се качиха при бойниците, Зоя придоби ясна представа за случващото се долу. Чу собственото си възклицание, усети студените тръпки по гръбнака си като плесница. Хората долу не бяха кротките поклонници, които изминаваха хиляди километри, за да почетат своите светци. Не бяха слънчевият култ на Алина Старкова, който често навестяваше градските стени на столицата, за да почете любимата си светица. Не, тези хора бяха облечени в черно, а на знамената им се беше оцъклило затъмненото слънце – символът на Тъмнейший.
Дошли бяха да възхвалят човека, съсипал живота на Зоя.
Млад поп стоеше на един голям камък. Косата му беше дълга и рошава като на мъжете от попската гвардия, но дрехите му бяха черни, а не кафяви. Беше висок и кльощав и едва ли на повече от двайсетина години.
– Започваме в тъмнина – крещеше той на побеснялата тълпа – и в тъмнината се връщаме. Къде другаде се заличава разликата между богатите и бедните? Къде другаде ни съдят единствено по чистотата на душата ни?
– Какви са тези, да им се не знае? – повиши глас Зоя.
Николай въздъхна.
– Култът на Беззвездния светец.
– Казваш, че почитат…
– Тъмнейший.
– И колко последователи имат?
– Не сме сигурни – отговори Тамар. – Говореше се за нов култ, но чак такова нещо не очаквахме.
Аппарат беше видял царя и сега се придвижваше към тях покрай бойниците. Попската гвардия се беше строила зад него, върху расата им грееше златното слънце на Алина, а в ръцете им имаше пушки за многократна стрелба.
– Става все по-добре – промърмори Зоя под нос.
– Ваше Величество – поклони се почти доземи Аппарат. – За мен е чест, че намерихте време да ме подкрепите. Толкова рядко ви виждам в параклиса напоследък. Понякога се боя, че вече не помните как се отправя молитва към светците.
– О, помня аз – каза Николай. – Просто не обичам да коленича. Отразява се зле на ставите. Довел си въоръжени хора на градските стени.
– И виждате защо, надявам се. Чухте ли вече богохулството им? Противната им ерес? Искат църквата да признае Тъмнейший за светец!
– Онова попче долу – каза Зоя уж спокойно. – То какво ти е на теб? Било ли е член на попската гвардия?
– Той е долен предател, от най-долните.
„Е, ти разбираш от предатели“ – помисли си мрачно тя.
– С други думи, от твоите е.
– Той е монах – потвърди Тамар. – Юри Веденин. Напуснал е попската гвардия преди година. Моите източници не знаят защо.
– Произхода на младежа ще обсъдим друг път – каза Николай. – Ако насъскаш гвардията си срещу тези хора, Аппарат, рискуваме кървава баня, да не говорим за множеството нови мъченици, които само ще затвърдят каузата им.
– Нали не ме молите да позволя тази ерес да…
– Не те моля – прекъсна го Николай с леден глас.
Восъчното лице на Аппарат пребледня още повече.
– Простете ми, Ваше Величество. Но трябва да разберете, че това не е царска работа. Това е битка за душата на Равка.
– Кажи на хората си да бият отбой, попе. Не желая още кръв да се пролива в столицата. – Не изчака отговор от Аппарат, вместо това пое надолу по стълбата. – Отворете портите – извика долу. – Царят ще излезе.
– Сигурен ли си, че е добра идея? – попита под нос Тамар. – Знам какво си говорят хората в онзи лагер. Не те обичат особено.
– Или просто не ме познават. Стойте наблизо. Толя, гледай попската гвардия да не направи някоя глупост. И да не се смесват с моите войници. Само това ми трябва – бунт сред моите хора.
– Идвам с теб – каза Зоя.
Николай я изгледа продължително.
– По принцип обичам смелите действия, Зоя, но въпросът е деликатен. Ще трябва да си държиш езика зад зъбите.
– Ще го стискам до прехапване.
Искаше да погледне отблизо хората, които почитаха Тъмнейший. Искаше да запомни лицата им.
Портата се вдигна и тълпата навън се смълча, щом царят се появи сред тях на кон. Поклонниците може и да не обичаха младия владетел на Равка, но тук имаше и други хора, дошли в столицата по своя си работа, да посетят долния град, да завъртят някоя търговийка. А за тях Николай Ланцов не беше просто цар или герой от войната. Той беше човекът, върнал реда след хаоса на гражданската война, осигурил им години на мир, обещал им благоденствие и полагащ ежедневни усилия в тази посока. И всички тези хора се снишиха на коляно.
„Ре’б Равка“ – викаха те. „Корол Резни.“ Син на Равка. Белязания цар.
Николай вдигна ръка в ръкавица да ги поздрави, лицето му – ведро, гърбът – изправен, за миг превъплътил се от командир в аристократ.