Част от облечените в черно поклонници коленичиха заедно с другите, но неколцина останаха прави, събрали се на плътна група около кльощавия пророк, който стърчеше предизвикателно на камъка си.
– Предател! – вресна той, щом Николай се отправи към него. – Измамник! Крадец! Убиец!
Само че гласчето му трепереше.
– Да се чудиш как ми е останало време за всички тези неща – каза Николай.
Смушкаха конете си към камъка на проповедника и поклонниците се видяха принудени да отстъпят, докато монахът не остана лице в лице с Николай.
„Може и двайсет да няма“ – помисли си Зоя. Тесните му гърди се вдигаха и спадаха бързо. Лицето му беше дълго и бледо, ако не броим двете червени петна на бузите – приличаше на дете с треска. Очите му бяха с меланхолично зелен цвят, който не се връзваше с ожесточението, което излъчваха.
– Какво е онова на брадичката му? – прошепна Зоя на Тамар.
– Май се опитва да си пусне брада.
Зоя се взря в дългото лице.
– Със същия успех може да пробва с рог в средата на челото.
Монахът размаха черните си ръкави като сврака, която се опитва да полети.
– Кажи на фалшивия си поп да постъпи както е редно и да признае Беззвездния за светец.
– Ще обмисля молбата ти – кротко каза Николай. – Но преди това ще те поканя да закусиш с мен.
– Няма да ме уплашиш! Няма да ме подкупиш!
– Добре де, само кажи кафе ли предпочиташ, или чай.
Тих кикот се разля по навалицата, колкото да охлаби малко напрежението.
Момчето вдигна ръце към небето.
– Дойде векът на светците! Знаците са видими от Вечните ледове до Сикурзой! Да не мислиш, че ще се трогна от любезните ти думи и приятелската покана?
– Не – меко каза Николай и се смъкна от коня. Зоя и Тамар се спогледаха. Ако това беше някакъв сложен план за покушение, царят играеше ролята си отлично. – Може ли да се кача при теб?
Младият монах примигна объркан.
– Ъъм… да?
Николай се покатери на големия камък.
– Не очаквам да те уплаша, подкупя или трогна със своите без съмнение подкупващи маниери – каза той толкова тихо, че само монахът, Зоя и Тамар го чуха. – Но може би ще промениш решението си заради стрелеца, който те дебне иззад онази могилка… ей там, виждаш ли? Отлична позиция за стрелба. Войникът има заповеди да ти пръсне главата като презрял пъпеш, ако вдигна дясната си ръка. – Николай вдигна ръка и момчето трепна, но царят само оправи ревера на палтото си.
– С радост ще се превърна в мъченик…
– Няма да се превърнеш в мъченик… Юри, нали така? Ще бъдеш най-обикновена грешка. Куршумът ще оближе рамото ми, а аз ще падна много драматично на земята. Стрелецът ще признае, че се е целил в царя. Вероятно ще признае също така, че е поборник за каузата на Беззвездния светец.
– Но това… това е нелепо – запелтечи през слюнки монахът.
– Но дали е по-нелепо от представата как царят на Равка доброволно застава на пътя на куршума, за да отърве царството си от поредното парвеню? Защото това, приятелю, е история, на която никой няма да повярва. – Николай му протегна ръка. – Хайде, ела да закусим. Готвачът ми е първокласен, уверявам те. Свинското направо се топи в устата.
– Аз не ям месо.
– Че как иначе – подхвърли Зоя. – Животни не убивате, но виж, хора.
– Тъмнейший…
– Спести ми проповедите си – изсъска тя. – Вярна съм на царя, иначе отдавна да съм изцедила въздуха от гърдите ти и да съм ти смачкала дробовете като кратунки.
– Виждал съм я да го прави – кимна Николай. – Чува се много смешен звук.
– Нещо като пукване? – каза Тамар.
– Не, по-влажно – каза Николай. – Пльокване по-скоро.
– Ще дойда – каза монахът. – Но ако не се върна при последователите си жив и здрав, по улиците кръв ще се лее. Ще има…
– Позволи ми да го направя, умолявам те – прекъсна го Зоя. – Този няма да липсва на никого.
– Не ставай глупава – поклати глава Николай. – Все има майка някъде. Нали така, Юри? Приятна женица. Живее във Валченко?
Юри вдигна ръка към гърдите си, сякаш царят го беше ударил. Явно шпионите на Тамар бяха събрали доста подробна информация за момчето.
– Знам, знам – каза Николай и го потупа по рамото. – Неприятно е да си дадеш сметка, че излагаш на риск не само своя живот. Ще тръгваме ли?
Юри кимна и Николай се обърна към тълпата.
– Ще се срещнем – заяви той на висок глас. – Ще поговорим. – Вдигна рамене. – Вероятно ще поспорим. Но пък равкийците са на едно мнение само по един въпрос – пиенето на чай.
Смях се разля на вълна по коленичилите хора, смях на облекчение и благодарност. Тамар отстъпи коня си на монаха и кавалкадата пое към портите.