След вечеря Зоя поработи още час, преди да поеме към Великия дворец, за да окове Николай за през нощта, а накрая се оттегли в собствените си покои. Преди в тези стаи живееше Тъмнейший. Женя и Давид бяха отказали да се настанят в тях, след като се нагърбиха със задълженията си в Триумвирата, но Зоя с радост се бе разположила в просторния апартамент. Така де, нямаше нищо против да вземе нещо негово и охотно бе развъртяла собственоръчно чука, когато дойде ред да ремонтират стаите по неин вкус. Беше само жест, разбира се. Никога не би допуснала да ѝ станат мазоли на ръцете, затова беше оставила истинската работа на майсторите и фабрикаторите. Минали бяха месеци, докато покоите придобият желания от нея вид, но сега сводестият таван наподобяваше облачно небе, а стените приличаха на море по време на буря. Малцина забелязваха малката лодка, нарисувана в един от шестте ъгъла на спалнята, нито знамето ѝ с две мънички звезди. А дори онези, които я забелязваха, не знаеха какво означава.
Зоя се изми и облече нощница. Имаше време, когато спеше спокойно и дълбоко под куполите на Малкия дворец, но това беше преди преврата на Тъмнейший. Той бе направил на пух и прах илюзията ѝ, че нищо не може да докосне това място, този неин дом, това убежище от бурите. Сега тя спеше леко… и се събуди моментално, щом някой почука на вратата.
„Монахът – помисли си сънено тя. – Знаех си аз, че не трябваше да го пускаме в двореца.“
Но когато дръпна резето и отвори вратата, на прага я чакаше Тамар с думите:
– Николай се е измъкнал.
– Не е възможно – възрази Зоя, но вече посягаше към ботушите си.
Наметна някакво палто върху тънката копринена нощница, която грейваше като мълния в буреносен облак, щом светлината от лампата я пронижеше под подходящия ъгъл, и Тамар вдигна вежди.
– За кого си се нагиздила така?
– За себе си – сопна се Зоя. – Знаем ли накъде е тръгнал?
– Толя го е видял да лети на запад към Балакриев.
– Някой друг видял ли го е?
– Не мисля. Всичко изглежда спокойно, но само светците знаят. Пак добре, че не се случи през лятото.
През лятото, когато слънцето никога не залязваше напълно и едно летящо чудовище би се виждало отдалече.
– Но как? – попита Зоя и натисна един панел в ламперията. Част от стената се плъзна настрани, вход към дълго стълбище. Ремонтът на апартамента ѝ включваше и построяването на тунел, който да го свърже с мрежата от проходи под Ос Олта. – Веригите са подсилени с гришанска стомана. Ако е станал още по-силен…
– Веригите не бяха строшени – прекъсна я Тамар иззад нея. – Отключени бяха.
Зоя се спъна и едва не политна по стълбището. „Отключени?“ Някой знаеше за тайната на Николай? И се е опитал да саботира усилията им да опазят тази тайна? Ако беше така, последствията щяха да са катастрофални.
Десетина минути по-късно се озоваха в мазето на манастира „Света Лизбета“. Толя ги чакаше в градината с три коня.
– Казвай – подкани го Зоя, докато с Тамар се мятаха на седлата.
– Чух да се чупи стъкло – отговори Толя. – Влетях в стаята и видях царя да излита от прозоречния перваз. Никой не е минавал през вратата.
„По дяволите!“ Означаваше ли това, че чудовището е успяло някак да разбие ключалките? Зоя пришпори коня си в галоп. Стотици въпроси се блъскаха в главата ѝ, но отговорите щяха да почакат, докато открият царя и го върнат в двореца.
Прекосиха в галоп моста и ниския град. Стражите притичаха да им отворят портите в прочутата двойна стена на Ос Олта. Колко ли далече бе стигнал Николай? Колко далече би си направил труда да отиде? По-далече от града, ако питаха нея, далече от гъстонаселените райони. Зоя се пресегна към невидимите въздушни течения, опипваше ги във възходяща посока, търсеше следите във вятъра, които Николай е оставил след себе си. Можеше да долови не просто тежестта и размера му, разместили въздушното течение, а и онова особено усещане за нещо сбъркано. Мерзост. Низост. Полъха на нещо чудовищно в кръвта му.
– Движи се на запад – каза тя през стиснати зъби. Вкусът на присъствието му стържеше неприятно по сетивата ѝ. – В Балакриев е.