Прекрасно градче. Любимо място на Гриша – ходеха там за излети и надбягвания с шейни в добрите стари времена.
Преминаха в тръс, щом наближиха покрайнините на градчето, където черните пътища отстъпваха на паваж. Балакриев спеше, тъмните къщи се гушеха притихнали. Тук и там свещици огряваха прозорците – майка, станала да нагледа разплакано дете, окъснял писар, който работи в малките часове. Зоя насочи сетивата си към небето и даде знак на близнаците да продължат напред. Николай се движеше към центъра на града.
Площадът със съдилището, кметството и канцелариите на губернатора беше тих. От големия фонтан в средата тръгваха каменни алеи. В този фонтан местните жени идваха да перат. В центъра му се издигаше статуя на Свети Юрис – светецът пронизваше с копие сърцето на голям дракон, от чиито криле се изливаше водата. Тази легенда не беше от любимите ѝ. Великият воин Юрис приличаше на обикновен, макар и възедър побойник.
– Покривът – прошепна тя и посочи към кметството. – Аз ще следя периметъра.
Тамар и Толя се смъкнаха мълчаливо от конете си, взеха оковите и изчезнаха в сградата. Ако Николай излетеше отново, Зоя би могла да го свали на земята или най-малкото да го проследи. Но скоро щеше да се развидели. Нямаха време за губене.
Отдръпна се в сенките, вперила поглед в куличките на кметството. Нищо не помръдваше нито там, нито на площада. Обзе я неприятното чувство, че я наблюдават, макар магазините и сградите наоколо да тънеха в тишина и покой. А после нещо се промени в линията на покрива – една сянка се отдели от стрехите на кметството, криле се разпериха широко на фона на лунното небе. Зоя вдигна ръка да свали Николай, но той направи едно кръгче и кацна върху високата кула на църковната камбанария.
– Мамка му!
Толя и Тамар щяха да изкачат напразно стълбищата на кметството. А ако Зоя тръгнеше по стълбището на църквата, Николай като нищо щеше да прескочи другаде много преди тя да е стигнала до камбанарията. Небето вече сивееше и ако чудовището изчезнеше към нивите, можеше и никога да не го хванеха. Време за колебания нямаше.
Зоя плъзна поглед по вдлъбнатините в градежа на камбанарията. Дори с муската подобен полет не би бил по силите ѝ. Само Гриша на юрда парем можеше да извърти такъв подвиг.
– От това ще боли – измърмори тя, после завъртя ръце в малки кръгове да призове течението и ги протегна рязко.
Вятърът я удари в гръб, издигна я нагоре. Костваше ѝ гигантско усилие да се остави на вятъра, вместо да размаха панически ръце. Удари с ръка напред и течението я запрати към една вдлъбнатина в каменния градеж – твърде силно и твърде бързо. Нямаше време да нагласи мерника си прецизно.
Зоя прикри с ръце лицето си и изпъшка през зъби, щом рамото ѝ се заби в някаква колона. Търкулна се тромаво върху покрива на камбанарията, превъртя се по гръб и започна да се оглежда трескаво.
И ето че мерна очите на чудовището в мрака. Взря се и различи силуета му. Гърдите му бяха голи, разкъсаните панталони висяха на парцали. Закривените нокти на краката му се бяха впили в гредите на кулата.
Чудовището изръмжа гърлено, звукът премина като вибрация по дъските. Имаше нещо различно тази нощ. Той беше различен.
„Светци! – осъзна Зоя. – Гладен е.“
Тази нощ го беше открила почти веднага. Преди го намираше, след като се е нахранил. „Досега не е убивал човек – напомни си тя. – Доколкото знаем поне.“ Само дето с костите си усещаше, че тази нощ тя ще е неговата плячка.
„Няма да стане тая.“
Изправи се на крака и изсъска от болката в рамото. Беше го изкълчила, не беше изключено да има и нещо счупено. Болката се разля като вълна по тялото ѝ, догади ѝ се. Дясната ѝ ръка висеше неизползваема. Налагаше се да призовава само с лявата, но щом Адрик можеше да го прави с една ръка, значи и тя ще се справи.
– Николай – каза строго Зоя.
Чудовището млъкна, но после пак почна да ръмжи, все по-силно и по-силно. Страх избухна в корема ѝ. Това ли е усещането да си дребна животинка, притисната безпомощна в шубрака?
– Николай! – тросна се тя гневно, за да не проличи страхът ѝ. Знаеше, че усети ли страха ѝ, чудовището ще нападне моментално. – Слизай!
Той изръмжа отново, накъсано някак, задъхано. Почти като смях.
И преди Зоя да е обмислила този нов звук, звярът се хвърли към нея.
Тя вдигна ръка и силен вятър блъсна създанието. Уви, силата ѝ беше двойно по-малка от обичайното, тласна звяра назад и го запрати в стената, но немощно.
Усети, че чудовището е доловило проблема ѝ, слабостта ѝ. То се надигна, пое си дълбоко дъх, мускулите му се напрегнаха. Колко пъти вече Зоя му беше пречила да се забавлява? Откога ли чакаше възможност да я нарани? Нямаше да се справи сама, имаше нужда от помощ.