– Толя! – извика тя. – Тамар!
Но можеха ли изобщо да я чуят от такова разстояние? Зоя вдигна поглед към камбаната.
Чудовището скочи. Тя се хвърли настрани и писна, щом наранената ѝ ръка се удари в една греда, но бързо вдигна другата, съсредоточи цялата си сила, умолявайки бурята да откликне на призива ѝ. Вятърът обгърна камбаната и я залюля. Металният език изтръгна силен звън, вибрация, която отекна болезнено в черепа на Зоя. Чудовището оголи зъби. Още един звън, доста по-слаб този път, после камбаната забави движението си.
Болката в ръката беше толкова силна, че стесняваше зрението ѝ, избиваше я пот. Зоя се повлече към стената.
Николай… не Николай, а чудовището… пристъпваше дебнешком към нея, приведено ниско, ноктестите му крака стъпваха тихо по дъските, движенията му бяха нечовешки, зловещи. Хем беше Николай, хем не беше. Лицето му си беше същото, но очите бяха черни като мастило. Сенчестите му криле пулсираха, гънеха се.
– Николай – пробва тя отново. – Много ще се ядосам, ако се опиташ да ме изядеш. А знаеш каква ставам, когато се ядосам.
Устните му се изтеглиха назад в усмивка – Зоя не знаеше каква друга дума да използва, – а зъбите зад нея бяха остри като игли и лъскави като парченца обсидиан.
Каквото и да я дебнеше на камбанарията, не беше нейният цар.
– Капитане – пробва тя. – Щормхунд. – Нищо. Чудовището все така скъсяваше разстоянието помежду им. – Собачка – каза тя. „Кученце“, детският му прякор, който Зоя не беше използвала досега. – Престани.
Някъде долу се затръшна врата. Толя? Тамар? Нямаше значение. Нямаше да пристигнат навреме. Зоя би могла да призове мълния, но само с една ръка не би могла да я контролира добре и най-вероятно щеше да го убие.
Вдигна отново ръка. Вятърът отблъсна създанието, но то заби нокти в дъските и запълзя отново към Зоя, прибрало плътно криле покрай тялото си, вперило в нея тъмния си поглед.
Чудовището перна здравата ѝ ръка толкова силно, че сигурно и там се счупи кост. Вятърът утихна и звярът разпери криле.
Отвори уста… и заговори:
– Зоя.
Зоя се вкамени. Чудовището не говореше. Не можеше да говори. Но не звукът на човешка реч от устата на звяра я уплаши толкова. Гласът не беше на Николай. Беше тих, хладен като стъкло, познат.
„Не.“ Невъзможно. Страхът замъгляваше мислите ѝ.
Създанието раззина паст. Зъбите му отразиха светлината. Стисна косата ѝ на тила и изви главата ѝ назад. Зоя се мяташе трескаво и напразно. Чудовището щеше да ѝ разкъса гърлото. Устните му бръснаха шията ѝ.
Хиляди мисли се блъскаха в главата ѝ. Трябваше да вземе някакво оръжие. Не трябваше да разчита само на силата си. Не трябваше да вярва, че не се бои от смъртта. Не трябваше да вярва, че Николай не би я наранил.
Вратата на камбанарията се отвори с трясък. Тамар стоеше на прага, Толя – зад нея. Тамар метна брадвичките си. Едната се заби в рамото на създанието, другата – в крилото му. Чудовището се обърна към тях и изръмжа. Толя вдигна ръце.
Зоя гледаше с разширени очи, все още ужасена, но и очарована в същото време – гледаше как краката на звяра се подгъват. Той изръмжа за последно, после млъкна и се срина. Толя бе забавил сърцето му и чудовището изгуби съзнание.
Зоя се изправи, прихванала изкълченото си рамо, и сведе поглед към създанието – ноктите му се прибраха, тъмните жилки избледняха, крилете му се разсипаха в парцали от сянка. Царят на Равка лежеше на пода на камбанарията, с разрошена златна коса, кървящ и млад.
– Добре ли си? – попита Тамар.
– Да – излъга Зоя.
„Зоя.“ Звукът на гласа му в онзи миг, гладък като стъкло, нито човешки, нито нечовешки. Какво означаваше това – че грешат и нещото в него не е безмозъчно чудовище? Онова не беше обикновен глад, в атаката му имаше и жажда за мъст. Ако не се бяха появили Тамар и Толя, щеше ли Николай да се събуди с нейната кръв по устните?
– Знаеш какво означава това – каза Тамар.
Означаваше, че не са в състояние да го контролират. Дворецът вече не бе безопасно място, нито Николай беше в безопасност там. А посланици, благородници и богати търговци вече събираха най-хубавите си дрехи и се готвеха за пътуването до Ос Олта… Да не споменаваме подходящите за женитба принцеси и обнадеждените аристократки, които щяха да дойдат с тях.
– Поканихме хора от всички страни и сега те ще станат свидетели на този ужас – каза Толя.
Ще видят как Николай се превръща в чудовище, ще гледат от първия ред как царят на Равка вилнее за кръв.
Зоя беше посветила живота си на Втора армия, на мечтата, че ще изградят нещо по-добро. Вярвала бе, че ако родината ѝ стане достатъчно силна, светът може да погледне с друго око на хората от нейния вид. Сега тази мечта се сриваше. Сети се какво им беше разказала Нина за затвора в Ледения палат. Помисли си за кергудите, които връхлитат от небето и отвличат гришани от собствената им земя. Спомни си за труповете в Малкия дворец, когато Тъмнейший нападна. Нямаше да позволи това да се случи отново. Нямаше да го допусне.