„Разочаровах те, Матиас. Не бях достатъчно силна да те спася.“
„Малката ми червена птичка. Всеки ден ти избираш тегобата на живота. Всеки ден решаваш да продължиш напред. Нищо разочароващо няма в това, Нина.“
– Зоя се оказа по-добър водач, отколкото смятах – призна Адрик. – Не че бих ѝ го казал, разбира се.
– Представи си да ѝ го кажеш. Все едно да я попиташ дали иска да се гушкате. Генерал Зоя Назяленска не ни ще одобрението.
Умълчаха се, слънцето бавно пълзеше нагоре в небесата, шейната трополеше. Ако завалеше сняг, щяха да сменят плъзгачите, но с малко късмет щяха да се върнат в Гяфвале преди това. Беше възскромна погребална процесия и Нина постоянно си мислеше, че Матиас заслужава нещо по-добро. Нещо величаво, нещо с тромпети и топовни изстрели, погребение, подходящо за герой, нищо че народът му го смяташе за предател.
„Създаден съм да те пазя. Дори смъртта няма да ми попречи.“
Гласът му беше твърде силен сега, твърде ясен. Защото щяха да се разделят завинаги. Защото положеше ли Матиас в земята, той щеше да принадлежи на Дйел.
Не знаеше дали ще успее да го направи. Мисълта да изостави тялото му в студената земя, в мрака, беше непоносима.
„Остави ме да отида при своя бог.“
Какво не би дала Иней да е с нея сега, да е тук, в тишината. Копнееше за кроткото присъствие на Привидението. Благодарна бе на Адрик, но той не познаваше Матиас. А дори и самата Нина не познаваше истински, като си помислиш.
Щом стигнаха до разклонението на реката, спряха и си спретнаха бивак – обикновена брезентова палатка с животински кожи да ги варди от студа. Запалиха огън, напоиха конете и седнаха да хапнат – чай и студена треска, която Нина преглъщаше с усилие. Ако някой минеше насам, планът беше да кажат, че са тръгнали към Малск да покажат стоката си. Бяха натоварили щедро количество пълначи за пушки в шейната. Но едва ли щеше да се стигне до обяснения – като по-голямата част от Фйерда и това място бе пусто и самотно, градчетата бяха като цветя, разпукнали се незнайно как в снежната пустош.
Адрик извади манерка от джоба си, сипа малко в една медна чашка и се загледа замислено в черната течност.
– Какво точно е това? – попита Нина.
– Знам само, че го дестилират от боров катран. Един рибар рече, че помагало срещу студа. – Отпи малка глътка и моментално се разкашля. – Светци, отвратително е – каза той, като се тупаше с юмрук по гърдите.
– Сигурно онзи рибар е имал предвид, че те убива, за да не ти пука повече за студа.
– Или просто пробутват на туристите боклуци на завишени цени. – Предложи манерката на Нина, но тя решително отклони поканата. Седяха и зяпаха водите на реката. По някое време Адрик подхвърли: – Така и не ми каза как е умрял.
Нина не знаеше как да отвърне на това. Нито дали изобщо ѝ се говори. Едва шепа хора знаеха подробности за кетердамското наддаване, дори гришаните бяха в неведение, а и Адрик едва ли би се зарадвал особено на новината, че Нина се е движила в компанията на престъпници.
– Не съм сигурна. Ние… работехме заедно в Кетердам. Мисията ни почти беше приключила, смятахме, че сме се измъкнали по живо, по здраво. А после Матиас се появи. Кървеше. Прострелян. – Стигнал бе до нея въпреки смъртоносната рана, въпреки болката. За една последна целувка, за да си кажат сбогом. – Градът беше пълен с дрюскеле, а те определено имаха зъб на Матиас. Но по онова време издирваха всички ни. Кетердам беше в хаос, всичко живо ни търсеше. – Още виждаше кръвта по ризата му, усещаше меката четина по тила му върху ръката си. Косата му тъкмо беше започнала да расте, гъста и златна. – Така и не ми каза кой го е прострелял. – За да я предпази, без съмнение. Знаел е, че ще реагира неразумно в скръбта си. Но неизвестността също я убиваше. Вярвала бе, че тази нова мисия с Хрингса във Фйерда, благородното начинание да измъкнат колкото се може повече гришани от страната, ще облекчи мъката и вината ѝ, но не се получаваше. Чувстваше се точно толкова зле, колкото и в началото. – Това ме изяжда отвътре.
– Чувството ми е познато. – Адрик отпи още глътка от манерката и изкриви лице. – В края на войната жаждата за мъст диктуваше всичките ми действия. Исках Тъмнейший да си плати за ръката ми, за всички погубени приятели. Исках да умре.
– И желанието ти се сбъдна.
– Да, но това не върна ръката ми. Нито приятелите.