– Бих могла да ти помогна с това – каза Нина и си отдъхна, щом Адрик се засмя по своя си суховат, неохотен начин. Някои Гриша се стряскаха при мисълта за новата ѝ сила. Преди Нина беше сърцеломка, усещаше пулса на света да бие в хармония със собственото ѝ сърце. Парем бе променила това. Под златния купол на Малкия дворец с червения си кафтан Нина се бе чувствала като измамница. Вече не можеше да въздейства на живите, не чуваше потока на кръвта им, нито песента на клетките им. Затова пък мъртвите се подчиняваха на волята Ӝ… а вероятно и тя на тяхната, в някакъв смисъл. Така де, защо иначе ще идва в Гяфвале.
Допи чая си. Усещаше, че Адрик чака. Самата тя знаеше, че е време. Може би тежестта най-после ще падне от сърцето ѝ, щом положи Матиас за вечен покой. Повече не можеше да продължава така.
Изправи се и каза, макар да знаеше, че не е вярно:
– Готова съм.
Поеха по течението на реката, бивакът остана зад гърба им.
„Разкажи ми нещо, Матиас.“ Имаше нужда да го чуе, да знае, че някаква част от него ще остане при нея. „Разкажи ми за семейството си.“
„Ти ми кажи за своето, Нина. Защо никога не говориш за тях?“
Защото не ги познаваше. Израснала бе в дом за намереничета, подобен на сиропиталището в имението на Керамзин. Нямаше представа кои са родителите ѝ. Никъде нямаше данни за тях. Нина беше поредното дете, появило се без документи и семейна история. „Келечка“, така наричаха тези деца – оставени на прага в щайга за плодове. Кръстили я бяха на една от благодетелките на сиропиталището, носила бе дарени дрехи, които пристигаха на големи вързопи и воняха на химикалите, в които ги бяха варили, за да изтребят бълхите.
„Нещастна ли беше, Нина?“
„Не, Матиас.“
„Дори тогава не ти е било в природата.“
„За разлика от сега“ – помисли си тя. Каквато и искра да бе горяла в нея, не ѝ е било по силите да издържи на тази скръб.
Но навремето, като малка, се чувстваше добре въпреки неприятните домакински задачи, скучните уроци и вечното зеле, с което ги хранеха. Имаше много деца в сиропиталището, с които да си другарува и играе. Сама се бе провъзгласила за официалния посрещач, обгрижваше новопристигналите, помагаше да измислят имена на кърмачетата, даваше парцалената си кукла Феодора на всяко дете, което имаше нужда от приятелче през първата си нощ в голямото спално помещение на дома.
Пък и персоналът се отнасяше добре с нея. „Ела, малка Нина, кажи ни какво ново“ – казваше баба Инеса, слагаше я да седне на трикрако столче в кухнята, даваше ѝ коричка хляб и се хващаше на работа заедно с другите жени.
Беше едва на седем, когато в живота ѝ влезе първият тиранин. Казваше се Томек и промени всичко в дома за намереничета. Не беше нито най-високият, нито най-силният, просто бе най-злият от всички, удряше и хапеше дори прощъпалчетата. Чупеше играчките на децата. Ако някое спеше дълбоко, го щипеше да го събуди. Докато жените от персонала бяха наблизо, се разливаше в усмивки и трапчинки, но тръгнеха ли си, жестокият Томек се завръщаше.
И сякаш само са си чакали водач, другите побойници в дома се прикачиха към него – момчета и момичета, които доскоро се държаха прилично, преди да развият вкус към чуждите сълзи. Нина се стремеше да не привлича вниманието им, но Томек явно надушваше щастието ѝ като пушек от печка.
Една сутрин, точно след Никулден, баба Инеса даде на Нина портокал да го раздели с другите деца. Нина ги предупреди да си мълчат, но развълнуваните дечурлига се разшумяха. Томек се появи да види за какво е врявата, и изтръгна портокала от ръцете ѝ.
– Върни ми го! – извикала бе тя, докато побойникът забиваше палци във восъчната кора на портокала. – За всички е!
Но Томек и приятелчетата му ѝ се присмяха.
– И така си достатъчно дебела – каза той и я блъсна толкова силно, че Нина падна по дупе.
А после набута целия портокал в устата си, стисна зъби и се разсмя, щом сокът потече по брадичката му. А когато Нина заплака, се преви на две от смях.
– Глей как се е зачервила – каза Томек с пълна уста. – Приличаш на изгнила ябълка.
Събраха се около нея, ръчкаха я в коремчето, в ръцете и краката.
– Глей, глей каква е изгнила!
Нина се уплаши, разбира се, но гневът ѝ беше много по-силен от страха. Свита на пода, тя усети как нещо в нея се размества, едно дълго, лежерно, прекрасно протягане, като котка, която се е проснала под слънчев сноп и мърка ли, мърка. Страхът ѝ изчезна без следа, изместен от усещането за дробовете на Томек, за движението им при всяко вдишване и издишване. Стисна здраво юмруци.
– Глей как…
Томек хлъцна. После и приятелчетата му започнаха да хълцат. Беше смешно. В началото. Спряха да ръчкат Нина. Спогледаха се и взеха да се кискат, смехът им – прекъсван от хълцане.