Не спряха да хълцат.
– Боли – каза след малко един от тях, като търкаше стомаха си.
– Не мога да спра – каза друг и се преви на две.
Хълцаха и стенеха часове наред като хор от недоволни жаби.
А Нина откри, че може да прави разни неща. Да успокои разплакано бебе. Да притъпи болката в своето коремче. Да направи така, че носът на Томек да потече и да тече, докато предницата на ризата му не залепне от сополи. Понякога ѝ беше трудно да спре навреме, преди да е сторила нещо твърде лошо. Не искаше и тя да се превръща в тиранин. Така минаха няколко месеца, преди изпитвачите от Гриша да се появят в дома за намереничета и да отведат Нина в Малкия дворец.
– Довиждане! – викаше тя, тичаше по коридорите и се сбогуваше с приятелите си. – Довиждане! И да ми пишете писма, много писма, чувате ли? А ти се дръж прилично – предупреди тя Томек.
– Тя е весело дете – беше казала баба Инеса на жената в червения кафтан. – Гледайте това да не се промени.
„Не се е променило, Нина. Това никой няма да го промени.“
„Не знам дали е така, Матиас.“ Войната не я беше променила. Нито пленничеството. Изтезанията. Но загубата беше нещо друго, защото нямаше край, а само ширнал се хоризонт до свършека на света.
Погледът ѝ попадна на група дървета край брега на реката и сърцето ѝ трепна. Тук щеше да положи Матиас. Беше прекрасно място, тук пътници биха спрели да си починат, а реката се разливаше във вир, сякаш да си отдъхне на свой ред. „Тук“ – каза си тя, докато слизаше. „Тук“ – каза си тя, докато вадеше кирката и лопатата от шейната.
Копа с часове. Адрик не можеше да ѝ помогне, но поне отклоняваше ветровете да не я вледенят и пазеше завет на фенера им, когато небето започна да притъмнява.
Нина не беше сигурна колко дълбоко трябва да копае, затова продължи, докато не потъна в пот, докато ръцете ѝ не се покриха с мехури, продължи и след това – докато мехурите не се спукаха. Накрая спря задъхана. Без да чака знак от нея, Адрик се зае да развърже брезента на шейната. Нина стисна зъби и отиде да му помогне, стискаше зъби и разтоварваше кутиите и сандъците, които криеха истинския им товар.
„Тук.“
Матиас бе увит в ленен саван, който фабрикаторите в Малкия дворец бяха обработили така, че да спира разложението, а после Леони го беше поддържала с таланта си. Нина посегна да развие савана, да зърне за последно любимото лице. Но бързо дръпна ръка: не ѝ беше по силите да види лицето му застинало и студено, нито кожата му – сива. Стигаше ѝ, че щеше да пази завинаги спомена за кръвта му по ръцете си, за раната под дланите си, за замиращото му сърце. Да, смъртта ѝ беше другар и съюзник, но въпреки това ѝ го беше отнела. Не ѝ оставаше друго, освен да го помни, какъвто беше преди.
С общи усилия двамата изтърколиха тялото му от шейната. Тяло високо и тежко. Матиас падна в гроба с ужасен звук.
Нина скри лице в шепи. Слава на светците, че Адрик не беше от приказливите.
В гроба тялото на Матиас приличаше на какавида, сякаш бе началото на нещо, а не краят на всичко. С Нина не си бяха разменили пръстени или друго, нямаха общи вещи. Бяха войници, скитници. Но не можеше да го остави така, без нищо. Извади от джоба си тънка ясенова вейка и я метна в гроба, после и шепа сухи листа от лалета – същите лалета, които другарите им бяха положили на гърдите му в Кетердам на сбогуване.
– Знам, че не си падаше по сладкишите – промълви тя, разтвори шепа и карамелките се изсипаха в гроба с тихо трополене. – Но така ще бъда с теб, ще ми ги пазиш, докато се видим отново. Знам, че няма да ги изядеш.
Знаеше какво следва. Шепа пръст и още една. „Обичам те“ – каза му тя, глуха за грозния звук на пръстта като взрив на шрапнели, като пороен дъжд. „Обичах те.“
Очите ѝ горяха от сълзи. Вече не го виждаше. Пръстта в гроба растеше. Скоро щеше да завали сняг, може би още тази нощ. Снегът щеше да покрие разкопаното като последен покров, бял, недокоснат. А напролет снегът ще се разтопи, ще попие в пръстта и ще отнесе духа на Матиас в реката, при Дйел. И той най-после ще се събере със своя бог.
– Би ли върнал шейната в бивака? – каза тя на Адрик. Имаше да каже още неща, но те бяха само за Матиас.
Адрик кимна и вдигна очи към тъмнеещото небе.
– Само не се бави много. Иде буря.
„Това е добре – помисли си тя. – Дано завали скоро. Дано снегът скоро покрие разкопаното.“
Нина коленичи на земята, заслушана в отдалечаващия се звук на конски копита. Чуваше песента на реката, усещаше влажната земя през вълнените поли на роклята си. „Водата чува и разбира. Ледът не прощава.“ Фйердански думи. Думите на Дйел.