– Матиас – прошепна тя, после се изкашля и пробва отново, по-силно: – Матиас… – Искаше той да я чуе, нужно ѝ бе да повярва, че може да я чуе. – Светци, не искам да те оставя тук. Никога не искам да те оставя. – Но не такава заупокойна реч заслужаваше нейният герой. Поне това можеше да му даде. Пое си дъх продължително, с мъка. – Матиас Хелвар беше войник и герой. Той ме спаси да не се удавя. Спаси и двама ни на леда. Издържа цяла година в ужасен затвор за престъпление, което не беше извършил. Прости ми, задето го предадох. Сражава се с мен рамо до рамо и вместо да ме зареже, обърна гръб на родината си. И затова го нарекоха предател. Но не беше такъв. Вярваше, че родината му може да стане по-добра. Живя с чест и умря с чест. – Гласът ѝ пресекна и тя замълча, докато мъката се отлее. Искаше речта ѝ да е тържествена, а не сополива. Искаше да му даде това. – Невинаги беше добър човек, но сърцето му беше добро. Добро и силно сърце, което трябваше да бие още много години.
„Малка червена птичке, пусни ме да си отида.“
Нина изтри сълзите от лицето си. С това първата половина от дълга ѝ беше платена. Върнала го бе у дома, в страната, която Матиас обичаше. Нещо би трябвало да отбележи този миг, камбанен звън, песен на хор, нещо, което да ѝ подскаже, че е дошъл моментът да се сбогува завинаги.
„Но ти още не си приключила, любов моя.“
– Ти и чувството ти за дълг – каза тя през горчив смях.
Шепотът се надигна в главата ѝ. Нина не искаше да ги чува сега, тук.
„Чуй ги, Нина.“
Не искаше, но знаеше, че не може да се крие вечно от тях – гласовете на мъртвите, които я зовяха надолу по планинския склон, през градчето, над леда. Гласовете на млади жени, на девойки, изтерзани сърца. Нещо се бе случило с тях на онова възвишение.
„Помогни ни – плачеха те. – Чуй ни най-после.“
Думите бяха съвсем ясни и заглушаваха гласа на Матиас. „Млъкнете – каза им тя. – Оставете ни сами. Оставете ме на мира.“
Но мъртвите не се смилиха. „Правосъдие – настояваха те. – Справедливост.“
Това не беше халюцинация. Не беше и лудост. Хорът беше истински и я беше довел тук с някаква конкретна цел. Нина се беше надявала, че мисията ѝ с Леони и Адрик ще е начало на изцелението. Грешала е. Но момичетата в планината не млъкваха.
„Правосъдие.“ Довели я бяха тук и искаха да ги чуе, тях, а не ехото на една любов, която се е изплъзнала между пръстите ѝ.
Нина опря ръка над сърцето си. Болката в нея се прекърши, ледът се пропука. И под него течаха тъмни води, острата болка на окончателната загуба, на мисълта, че него вече го няма, че повече никога няма да чуе гласа му.
Защото хорът беше истински.
За разлика от гласа на Матиас. Нито сега, нито преди.
– Никога не си бил тук – промълви тя, сълзите не спираха. – Никога. – Искала е да вярва, че той още е с нея, но през цялото време е чувала собствения си глас, говорила си е сама да прогони мълчанието, опитвала се е да върши нещата на живите, а е искала чисто и просто да спре, да се откаже.
„Сбогом, Матиас!“
Никой не ѝ отговори. Беше сама в тишината.
9
Николай
– МОЖЕ ДА ОТМЕНИМ СЪБИТИЕТО – каза Женя. Крачеше напред-назад пред камината и кършеше пръсти. – Не е твърде късно. Ще разпратим вестоносци да известят момичетата и семействата им, че е настъпила промяна в плановете.
Бяха се събрали във военната зала сутринта и Николай беше поръчал кафе вместо чай. Заобичал бе тази напитка през студентските си години в Кетердам. Макар че, предвид изтощението и главоболието, които го мъчеха след инцидента в Балакриев предната нощ, не би имал нищо против в чашата му да има по-силна напитка.
Инцидентът. Какъв евфемизъм само! Толя му беше разказал с подробности какви ги е свършил в камбанарията. До последната грозна подробност. Николай едва не бе убил един от най-ценните си генерали, един от малкото си истински приятели, жената, помагала му две години да води през бурите кораба на тази проклета страна, жената, която бе пазила тайните му и се ползваше с пълното му доверие. Едва не бе убил Зоя!
– Ще им кажем, че царят не се чувства добре… – продължи Женя.
– Точно това няма да им казваме – прекъсна я Тамар.
– Значи, ще им кажем, че има епидемия от холера или че мръсната канализация е преляла – обади се Толя.
Тамар вдигна ръце.
– Значи, какво? Или сме нерешителни, или сме слаби, или столицата ни плува в лайна?
Зоя си мълчеше още от началото на съвещанието, стоеше край самовара със скръстени ръце. Сякаш не искаше да се приближи до него. Николай знаеше, че трябва да се извини, но за пръв път в нелепия му живот думите му бягаха. И сякаш не му стигаше този проблем, трябваше да се оправи някак и с празненството, което така хитроумно беше замислил и което демонът в него явно бе решил да съсипе.