Отпи още глътка от горчивото кафе с надеждата да си прочисти малко главата.
– Мисля, че не е изключено да имаме нов ресурс, с който не разполагахме преди.
Сякаш прочела мислите му, Зоя го стрелна с гневен поглед.
– Ако кажеш, че това е онзи кльощав грозник, монахът, ще те…
– Какво? Ще се удивиш многословно колко съм изобретателен? Ще ми лепнеш целувка на бузата? Ще поръчаш да изработят паметна табелка на гения ми?
– Ще сложа паметна табелка на стената на двореца в чест на деня, когато Николай Ланцов окончателно се е сбогувал със здравия си разум. Момчето е откачено, фанатик някакъв. Боготвори човека, който подпали гражданска война и изби половината Втора армия.
– Боготвори един идеал. На всички ни се е случвало, Зоя.
Тя му обърна гръб, но не преди Николай да е зърнал обидата по лицето ѝ. Зоя Назяленска не трепна, но болката ѝ беше неоспорима. Прииска му се да закрие съвещанието и просто да… Не знаеше какво точно, но знаеше, че не е редно да се заяжда с човека, когото за малко не е убил, вместо да се извини.
– Добре тогава, действай – каза тя. – Дай да поканим един бивш член на попската гвардия във военната зала и да поставим бъдещето си в мръсните му ръчички.
– Не е ли прекрасна, когато се съгласява с мен? – попита Николай и се ухили на смръщената ѝ физиономия.
Хиляди пъти предпочиташе въсенето ѝ пред онази оголена болка, която сам бе предизвикал. Уви, само миг по-късно се срита мислено, щом Толя се появи заедно с монаха, а въсенето на Зоя премине в пулене.
– Ваше Величество – каза вдървено Юри. Беше толкова висок, че приведе глава на влизане в залата, и толкова слаб, че вятърът да го отвее. – Предупредиха ме, че ви бива в приказките. Рекохте, че ще седнем на една маса, но аз прекарах нощта в килия…
– Синият апартамент е килия? Леля ми Людмила декорира стаите лично. Попрекалила е със сливовото, вярно, но чак „килия“… види ми се несправедливо.
– На цвета му няма нищо. Въоръжената охрана обиди чувствата ми. Така ли се отнасяте към всичките си гости?
– Толя – прошепна Николай, – струва ми се, че нашият гост току-що те обиди на компания. – Облегна се назад и отпусна ръце върху страничните облегалки на стола. – Юри, ти имаш врагове. Охраната беше за твоя защита.
Юри изпръхтя.
– Моите последователи няма да търпят такова отношение.
Точно затова Николай беше изпратил хляб, пушена скумрия и щедри количества хубав квас на хората в лагера пред стените на града – така де, на пълен стомах не се оплакваш. В интерес на истината Николай бе смятал да се занимае с Юри предния ден, но така и не му остана време покрай натрупалата се работа следобед. Колкото до случилото се през нощта, от него не му останаха силици.
– Юри, нека те запозная със…
– Не – прекъсна го той. – Искам да говорим за Беззвездния и…
А после изведнъж млъкна и се изпружи. Очите му се облещиха, челюстта му провисна – хвърлил бе поглед на стаята и явно най-после бе осъзнал къде се намира. Плесна с ръце като сопрано в началото на ария.
– Ооо – ахна монахът. – Ооо! Ама това сте вие. Всичките! Аз… – Обърна се към членовете на Триумвирата и се поклони дълбоко. – Мои суверенни, за мен е чест. – Поклони се за втори път. – Невиждана чест. – Сгъна се отново. – Сбъдната мечта.
Николай с мъка сдържа въздишката си. На какви яйца се беше насадил? Зоя и Женя се спогледаха смутено и дори Давид откъсна очи от книгата си, колкото да изгледа намръщено монаха.
– Би ли спрял, ако обичаш – каза Зоя. – Приличаш на сонда за добив на газ.
– Командир Зоя Назяленска – избълва задавено Юри. – Вчера… вчера не си дадох сметка. Реших, че сте просто…
– Поредният лакей на царя? – довърши вместо него Зоя и продължи, игнорирайки пелтеченето му. – Нали знаеш, че всички ние се сражавахме срещу твоя възлюбен Беззвезден светец в гражданската война?
– Да, да, разбира се. – Монахът побутна нагоре телените си очилца върху въздългия нос. – Знам. Но… ами, Давид Костик, великият фабрикатор, направил първата муска, носена лично от Света Алина. – Давид го изгледа с празен поглед и се върна към четивото си. – Зоя Назяленска, един от любимите воини на Тъмнейший. – Зоя стисна устни. – Както и Женя Сафина, разбира се, първата шивачка, която носи знаците на неговата благословия.
– Благословия? – потръпна Женя.
– Я повтори? – каза Зоя и вдигна ръце, било да призове буря, било да извие врата на нещастника.
Тамар посегна към брадвичките си, а Толя изръмжа.
Николай потропа с кокалчета по масата.