– Това са детски приказки – изсумтя презрително Зоя.
– Възможно е – кимна Толя.
– Нищо, да чуем приказката – каза Николай.
Тамар скръсти ръце.
– Защо ти не ни окажеш честта, монахо?
Юри се поколеба, после каза:
– Започва с първия цар от рода Ланцови, Яромир Решителния. – Младият мъж затвори очи и гласът му стана по-уверен и някак напевен. – Преди него днешна Равка е била разделена на воюващи княжества. Той ги надвил едно по едно и ги обединил под знамето с двуглавия орел. Но набезите от Фйерда на север и Шу Хан на юг не спирали и младото царство било в състояние на непрестанна война.
– Защо ли ми звучи познато? – Николай знаеше историята още от дете и винаги му ставаше мъчно при мисълта, че Равка е била във война още от рождението си.
– Тогава не е имало Втора армия – продължи Юри. – Нашите войници се сражавали и умирали като всички други. Но според легендата Яромир издигнал олтар на едно възвишение край Ос Олта…
– Първият царски параклис – вметна Толя.
Юри кимна.
– Младият цар се помолил на всички светци и на следващия ден група монаси се появили пред портите му и предложили да се сражават рамо до рамо с него. Не били обикновени монаси. Когато влезели в битка, приемали формата на зверове. Сражавали се не като хора, а като различни животни – вълк, дракон, ястреб, мечка. Царят бил чувал слухове за тези монаси, но повярвал чак когато видял чудото с очите си.
– Като при всяко чудо – измърмори Зоя.
– Да – каза Юри и отвори очи. Фанатизмът грееше в тях като прясна дамга. – Като при всяко чудо. Монасите се съгласили да помогнат на царя. Не поискали в замяна нито злато, нито земя, а само един от тях винаги да е в близкото обкръжение на царя, така че Равка да не забрави почитта си към светците. Монасите се хвърлили в битката, разпръснали враговете на Равка, изтласкали ги и така създали границите, които следващите поколения удържат вече хиляди години. – Гласът му ставаше все по-силен, запленен от разказа, забравил колебанията. – Но битката продължила толкова дълго, че когато приключила и станало време монасите да се върнат в човешката си форма, не могли. Водачът им ги завел при една древна трънлива гора и там те преминали през опасен ритуал – обисбая. Оцелелите отново се превърнали в хора, а водачът им заел мястото си до Яромир. По-късно свещеникът, който съветвал царя, получил титлата Аппарат, а свещените воини около него били наречени попската гвардия.
– Някои хора твърдят, че първите попски гвардейци са били Гриша – каза Толя.
Тамар вдигна ръка към зъба от акула на врата си.
– Според тази версия животните, в които се превръщали, били първите муски. Духовете им увеличавали силата на монасите.
Николай гледаше втренчено монаха. Историята звучеше странно, без съмнение, и сигурно беше чиста проба измишльотина, но все пак…
– Ритуал, който очиства човека от звяра в него. Какво представлява този ритуал?
Юри побутна очилцата си на носа и самоувереният схолар изчезна яко дим.
– Не съм сигурен. Текстовете… си противоречат.
– Ти всъщност не си революционер и подстрекател, нали, Юри?
Лека усмивка разтегли устните на монаха.
– Май така излиза.
– И въпреки това цъфна пред портите ми да ме обвиниш на висок глас в предателство. – Юри прояви благоразумието да свие глава между раменете си. – Защо? Какво те доведе тук?
– Светците. Вярвам в това.
Николай не беше толкова убеден.
– Кажи ми за този ритуал.
– Защо? – попита Юри и свъси вежди.
– Аз съм цар. Копнея за забавления.
Монахът подръпна рехавата си брадица.
– Подробности не знам. Текстовете си противоречат, както казах, а аз не… вече не ми е позволено да…
– Става въпрос за религиозни текстове, нали така? – каза Николай. – От библиотеката на попската гвардия. И ти вече нямаш достъп там.
– Да.
Болката в гласа му бе ясно доловима. Това Николай можеше да разбере. И в собствения му живот имаше време, когато откриваше утеха единствено в думите. Книгите не губеха търпение, нито му казваха да мирне най-после. След като учителите му вдигнаха ръце от него, Николай довърши образованието си сам, в библиотеката. Там намери нужното за военната история, стратегията, химията, астрономията. Всяко книжно гръбче беше като отворена врата, която му нашепваше: „Влез, влез. Тук те чака земя невиждана. Тук те чака убежище от страха, бягство от скуката, почивка от наежения свят.“ Явно и Юри познаваше този особен покой. Бил е учен преди. Може би пак би се съгласил да стане такъв.
Николай се изправи.