– Чудо е, че съм оцеляла толкова дълго, без да го знам.
– Толя – прекъсна ги Николай, – искам от теб да намериш всички текстове, в които се споменава този ритуал, обисбая, всичко, свързано с него. Не мога да разчитам за това само на Юри.
– Аз не съм схолар – възрази Толя.
– Може и да си бил в някой друг живот – каза Николай.
– Какво беше онова, че не можеш да разчиташ само на Юри? – попита Зоя. – Не възнамеряваш наистина да вземеш монаха на това поклонение, нали?
Женя се размърда на стола си.
– Направиш ли го, ще изглежда, че подкрепяш култа към Беззвездния. А това послание не ми харесва никак.
– Юри ще пътува инкогнито, дегизиран, а и аз няма да поема право към Долината – каза Николай. – Може да научим нещо полезно на местата, където са се появили другите чудеса. Хем ще ги обиколя, хем ще създам илюзията, че искам да поговоря с поданиците си, преди да си избера невеста. Армии се събират и по двете ни граници, нови претенденти за трона никнат като гъби след дъжд. Хазната ни е празна, съюзниците ни са малко. Подкрепата на обикновените хора е важна. Ще ни е нужна в по-близко и по-далечно бъдеще.
– А ако не постигнеш нищо? – попита Женя. – Ако Тъмнейший ти е завещал това проклятие за вечни времена и лечение няма?
Зоя опря длани в масата.
– Или ако Юри открие истината за чудовището?
– Тогава ще се молим да ме послуша и да запази тайната ми, докато не подсигуря някак бъдещето на страната. Дори без наследник, може би има начин да запазя трона си и да защитя Равка.
– И какъв е този начин? – попита Зоя.
– Защо просто не ми се довериш, Зоя? За разнообразие? Ще ти хареса, повярвай ми.
Идеята го беше споходила предната седмица, когато се върнаха от имението на Киригин и в парка на двореца ги посрещнаха Трухин и Исак.
Зоя сви устни.
– Тая работа не ми харесва. Може да се издъни по хиляди начини.
Това Николай го знаеше и сам. Времето им изтичаше, а пътуването до Долината направо вонеше на отчаяние. Не можеше да отрече собствения си страх и съмненията, които разкъсваха сърцето му. Ами ако напълно изгубеше ума си и волята заедно с него? Ако пак нападнеше свой приятел и този път няма кой да го спре? Какви беди можеше да стовари връз главите на любимите си хора? Какво можеше да причини на света?
Тези страхове Николай не можеше да отрече, но и нямаше намерение да им се поддава. Нямаше току-така да отстъпи победата на чудовището.
Обърна се към хората около масата – неговите съветници и воини, неговото семейство. Нужно му бе те да повярват ако не в историите на Юри, то в него самия, в човека, който е бил преди Тъмнейший и войната. Подръпна реверите на кадифеното си палто и им намигна.
– Ако няма издънки, не е интересно.
Усети как чудовището се отдръпва. Действие. Решение. В моменти като този се чувстваше като предишния Николай. Ако демонът искаше да му отнеме душата, той нямаше да се даде без бой. И тази битка започваше тук и сега, с отказа му да отстъпи и най-малкото парченце от духа си на чудовището, което го теглеше към мрака. Щеше да постъпи както винаги. Ще щурмува и ще се моли надеждата да го чака някъде там като корените на трънливата гора – току зад ъгъла.
10
Нина
ВЕЧЕ СЕ БЕШЕ СМРАЧИЛО, когато Нина най-после се изправи с мъка.
Небето сивееше като прясна синина, влажният въздух мокреше страните ѝ. Валеше сняг на парцали.
Бурята започна кротко, но кротостта ѝ не трая дълго.
Нина никога не бе виждала буря да приижда толкова бързо. Вятърът брулеше, целият свят се вихреше в бяло. „Грузебуря.“ Дори равкийците имаха име за този вятър. „Страшният.“ Не заради студа, който носеше, а защото те заслепяваше и млатеше като грубиянин в кръчмарско сбиване. Нина не знаеше за кое да се притеснява повече – че ще изгуби реката, ако не чува шума на течението ѝ, или че ще се приближи твърде много до брега и ще падне във водата.
Продължи упорито напред, присвила очи срещу белотата. По някое време ѝ се стори, че чува гласа на Адрик и зърва яркожълтото флагче на палатката им, но после и звукът, и жълтото петънце изчезнаха.
„Глупачка, глупачка, глупачка.“ Не беше родена за такъв климат. Не би оцеляла и една нощ на открито. Трябваше на всяка цена да продължи напред.
А после, като по чудо, вятърът утихна, завесата от сняг се раздели и тя видя тъмна сянка в далечината. „Лагерът.“
– Адрик! – извика Нина.
Ускори крачка, но скоро разбра, че няма нито флагче, нито палатка пред нея, а само огъващите се под вятъра стволове на малка горичка… както и лека вдлъбнатина в снега под тях. Вървяла бе в кръг. И се бе върнала при гроба на Матиас.