– Браво на теб, Зеник, поздравления – въздъхна тя.
Беше само на осемнайсет години и не би трябвало да се чувства толкова уморена. Не би трябвало всичко зад нея да изглежда така светло, а пред нея – така безнадеждно. Може би не е дошла тук да погребе Матиас и да намери нова цел за себе си. Може би е дошла тук, при леда, на това студено и сурово място, за да умре.
Нямаше да я чакат светци на другия бряг. Гриша не вярваха в задгробния живот. След смъртта си те се връщаха при съзиданието в сърцето на света. Тази мисъл не ѝ донесе голямо облекчение.
Пое отново към лагера. Нямаше друг избор. Но едва бе направила няколко крачки, когато ги видя – пет изгърбени силуета в снега. Вълци.
– Естествено – каза тя. – Матиас, родината ти може да ме цуне по дебелия гришански задник.
Вълците я наобиколих в кръг, обкръжиха я, отрязаха ѝ всеки път за бягство. Ръмжаха гърлено, напрегнато. За дрюскеле вълците бяха свещени. Може би са доловили присъствието на Матиас. Или са усетили Нина, една гришанка, врага.
„Или пък са надушили сочно месце.“
– Вървете си, къш – каза тя на фйердански. – Не искам да ви нараня. – Не искам да умра.
Като затворник в Адската порта Матиас беше участвал в битка с вълци. Явно Дйел имаше странно чувство за хумор. Нина раздвижи пръсти, усети костените си кинжали в готовност. Вършеха работа и срещу животни, не само срещу хора. Смъкна наметалото си, студът я захапа моментално, но вече нищо не пречеше на бронята от костни отломки на гърба ѝ. Беше като светица, обградена от реликви.
Два от вълците скочиха. Нина изпружи ръце, костените парченца се стрелнаха послушно и поразиха животните. Вълците изскимтяха и се сринаха безжизнени в снега. Звукът беше сърцераздирателен. Но поне бяха загинали чисто, отведнъж. А такава смърт определено беше за предпочитане.
Уви, другите бяха стеснили кръга междувременно. Имаше нещо странно в движенията им. Светещите им очи биеха на оранжево, а нещо повече от обикновен глад тласкаше изгърбените им неспокойни тела. Какво им ставаше? Но време за чудене нямаше.
Те скочиха. Нина удари. Този път прицелът ѝ не беше така сигурен. Единият падна, но другият се стовари отгоре ѝ с цялата си тежест и я повали в снега.
Челюстите му се стегнаха под лакътя ѝ, болката я прониза до мозъка. Вълкът миришеше странно. Нина изпищя.
Чу нещо да ръмжи и разбра, че ще умре. „Толкова хубави думи казах за Матиас. Кой ще каже заупокойна молитва за мен?“
А после нещо връхлетя вълка изневиделица и я освободи от тежестта му. Нина се търкулна с хлип, притиснала кървяща ръка към гърдите. Пъхна ръката си в снега да почисти раната. Цялото ѝ тяло се разтрепери. Сякаш захапката на вълка беше отровна. Заля я вълна, така силна, че да спре сърцето ѝ. Навсякъде смърт – тялото на Матиас в земята край нея, някакво гробище на север, малко по-нататък вилнееше заразна болест, ентропията на всичко, редът, който се разпадаше в хаос. Хорът в главата ѝ писна.
Разтърка със сняг бузите си, тресеше се, опитваше се да проясни блуждаещите си мисли. Но после отвори очи и реши, че отровата все пак я е поразила. Два вълка се биеха в снега – единият сив, другият бял и значително по-едър. Търкулнаха се, белият захапа сивия за гърлото, но без да натисне. След миг-два сувишкото се отпусна и изскимтя. Белият вълк разхлаби хватката си, по-малкият му събрат скочи и хукна да бяга с подвита опашка.
Белият се обърна към Нина с окървавена муцуна. Животното беше огромно, високо и дългокрако, но не се тресеше като сивите. Онези бяха заразени с нещо и това нещо бе преминало в нейната кръв, но белият се движеше с естествената грация на диво животно.
Тръгна към нея. Нина се избута на колене, протегна ръце да го спре, призова ново парченце от кост.
А после видя белега покрай едното му жълто око.
– Трасел?
Вълкът размърда уши.
Вълкът на Матиас? Абсурд! От него знаеше, че щом дрюскеле загине, другарите му връщат неговия изенулф в дивото. Дали Трасел не е надушил някак предишния си господар, дали не е дошъл тук, при своето момче, за да са заедно дори в смъртта?
– Трасел – нежно каза тя.
Вълкът кривна голямата си глава.
Нина чу тропот на конски копита. Преди да осъзнае какво се случва, на полянката се появи ездачка.
– Назад! – извика тя, пришпори коня си и застана между Нина и белия вълк.
Чак сега Нина си даде сметка, че познава момичето – високата млада жена от манастира. Този път беше облечена с кожи, а непокорната ѝ червеникава коса се спускаше на две дълги плитки по гърба. Приличаше на бойна царица – ледена фея, излязла от някоя фйерданска легенда.