Девойката вдигна пушката си.
Трасел заотстъпва, като ръмжеше гърлено.
– Не! – изкрещя Нина. Метна костено парченце по момичето, уцели го в рамото. – Бягай! – извика на вълка на фйердански. Животното изтрака със зъби, сякаш да възрази. – Дйел коменден! – извика Нина. Израз от речника на дрюскеле.
Трасел изпръхтя, после се обърна, затича се и потъна в бурята, но не преди да я стрелне с разочарован поглед, сякаш не може да повярва, че го е накарала да избяга от битка.
– Какви ги вършиш? – викна високото момиче, издърпа костената стреличка от рамото си и я метна в снега.
Нина се предаде с вой на яростта. Вълкът на Матиас, неговият непослушко, неговият Трасел незнайно как я беше открил, а тази тъпанарка го беше прогонила. Хвана я за крака и я издърпа от седлото.
– Хей!
Момичето се опита да я избута, видимо изненадано от силата ѝ. И нищо чудно – Нина може да нямаше снагата на фйердански боец, но беше получила военно обучение и беше доста силна.
– Ти го прогони!
– Беше вълк! – кресна насреща ѝ момичето. – Знаеш, че беше вълк, нали? Вече те е ухапал, като гледам. Само защото се подчинява на командите ти…
– Не ме ухапа той, проклета да си. Ухапа ме другият вълк!
– Другият… ти да не си откачила? А и откъде знаеш командите на дрюскеле?
Горещи сълзи се стичаха по страните ѝ. Сигурно повече нямаше да види Трасел. Ами ако Матиас го е пратил при нея? Повикал го е тук да ѝ помогне?
– Нямаше право!
– Ама аз не исках да…
– Няма значение какво си искала! – Нина пристъпи към нея. – Глупава, задръстена тъпанарка!
Вече не знаеше дали говори на момичето, или на себе си – не че имаше значение. Беше ѝ дошло нанагорно.
Блъсна силно момичето, препъна го.
– Престани! – извика високата миг преди да тупне в снега.
Но Нина не можеше да спре. Искаше някой да я удари и тя да удари на свой ред. Грабна момичето за яката.
И в същия миг внезапна болка скова гърдите ѝ. Сякаш някой стискаше сърцето ѝ в юмрук. Момичето бе протегнало ръце, а в медните му очи грееха страх и възторг. Нина усети как тялото ѝ натежава, причерня ѝ. Помнеше усещането от Малкия дворец, когато ги обучаваха в изкуството на корпоралките. Момичето забавяше пулса ѝ.
– Гриша – ахна тя.
– Аз не съм… не исках да…
Нина тласна своята сила към момичето и усети как неговата се огъва. Успя някак да стисне пръсти, колкото едно костено парченце да излети от канията си на бедрото ѝ. Уцели момичето по хълбока, но слабо, дори не успя да пробие кожената дреха. Стреличката отскочи и падна в снега, но и това стигаше да наруши концентрацията на фйерданката.
Нина залитна назад, дишаше тежко, притиснала длан към гръдната си кост. От години не беше ставала прицел на сърцеломска сила. Забравила бе колко е страшно.
– Ти си Гриша – каза тя.
Момичето скочи на крака с нож в ръката.
– Не е вярно.
„Интересно – помисли си Нина. – Има сила, но не може да я контролира. Разчита на камата си.“
Нина вдигна миролюбиво ръце.
– Няма да те нараня.
Този път девойката не се поколеба. Стойката ѝ беше отпусната и уверена, стоманата в ръката ѝ даваше самочувствие.
– Ама допреди секунда определено искаше да ме нараниш.
– Така е, но вече дойдох на себе си.
– Опитвах се да ти спася живота! А и за какво ти е онзи вълк? Ти си по-лоша и от дрюскеле.
Виж, точно това Нина не бе очаквала да чуе.
– Онзи вълк ме спаси от другите. Не знам защо. Но не исках да го нараниш. – Момичето беше Гриша, а Нина едва не го беше убила. – Аз… прекалих.
Високото момиче прибра ножа в канията на кръста си.
– Да бе. Ако някой ти изяде последната кифличка и се развикаш – това е да прекалиш. – Посочи я обвинително с пръст. – Ти искаше да ме убиеш.
– Откровено казано, неведнъж съм била на крачка да убия за последната кифличка.
– Къде ти е палтото?
– Май съм го съблякла – каза Нина. Чудеше се какво обяснение да измисли, което да не включва костената ѝ броня. – Сигурно в пристъп на снежна лудост.
– Снежна лудост? Не знаех, че има такова нещо.
Нина откри палтото си, затрупано наполовина от новия сняг.
– О, има и още как. Поне в моето село.
Момичето потърка мускулестото си бедро.
– С какво ме уцели?
– Стреличка.
– Хвърлила си по мен стреличка?! – ахна тя с високо вдигнати вежди. – Това е нелепо.
– Но свърши работа, нали? – Стреличка от човешка кост, но тази подробност не беше важна в момента, пък и беше време да премине в атака. Нина облече влажното палто. – Приспала си пазачите в манастира. Така си се измъкнала.
Самочувствието на момичето се разсипа, пометено от вълна на страх.