– Ми ти беше облечена като войник. Нормално беше да се изненадам. – А и тогава основната ѝ задача беше да опази прикритието си, а не да се сприятелява с една Гриша… Момиче, което сигурно би могло да ѝ помогне за фабриката. – В случай че не си забелязала, аз пътувам сама и сама се издържам.
– Различно е. Ти си вдовица.
– Не е нужно да звучиш толкова завистливо.
Момичето потърка чело.
– Извинявай. Беше нетактично от моя страна.
Нина я измери с поглед. Имаше нещо строго в чертите ѝ – високите скули, правия нос. Само пълните устни намекваха за вътрешната мекота. Предизвикателно лице, инатливо. Красиво.
– Не сме толкова различни, колкото си мислиш. – Нина кимна към мъжете, които си бяха спретнали турнир по надвиване с ръка, за да решат кой ще прибере несъществуващата награда. – Баща ти се държи така от страх, пак от страх мъжете си измислят глупавите правила, че не можем да пътуваме сами или да яздим по мъжки.
Високата преглътна смеха си.
– И защо да ги е страх? Светът им принадлежи.
– Тъй де, обаче си помисли за всички неща, които ние бихме могли да постигнем, ако имахме тяхната свобода.
– Не, не, ако наистина ги беше страх, ти нямаше да се разтапяш в усмивчици и да се контиш.
Нина ѝ намигна.
– Вече си ми виждала усмивчиците. Но ако реша да се наконтя, краката ще ти се подкосят.
Момичето изсумтя под нос.
– Аз съм Хане.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Нина. – Аз съм Мила. – Вече бе изрекла куп лъжи тази вечер, но тази ѝ се стори особено нередна.
– Не смяташ наистина да спим тази нощ, нали, Мила? – попита многозначително Хане.
– В никакъв случай. Ти ще подремнеш с ръка на ножката си, а аз поемам първия пост.
Докосна ръкава си, колкото да усети костените парченца в подгъва. Поотпусна се и заби поглед в пламъците на огъня.
– Почини си – каза тя на Хане и изведнъж осъзна, че за пръв път от месеци се е усмихнала искрено.
11
Зоя
ПРИГОТОВЛЕНИЯТА ЗА ГОЛЯМАТА ОБИКОЛКА на Николай отнеха дни. Набедените чудеса се бяха случвали къде ли не из страната, маршрутът щеше да е дълъг, следователно трябваше да се осигурят достатъчно провизии, да се подготвят превозни средства и облекло, подходящо за променливото време, да се разпратят нарочни писма до благородници и губернатори в градчетата, които царят щеше да посети. Всичко това изнерви Зоя допълнително и тя се сопаше наляво и надясно повече от обикновено. Знаеше какво говорят за нея – че е изпаднала в поредното си лошо настроение, – но едно от ценните предимства на високия пост беше свободата да не щадиш ничии чувства. Тя си вършеше работата, при това добре, и ако учениците ѝ, прислугата и колегите гришани не можеха да преглътнат някоя и друга остра забележка, значи бяха сбъркали страната, проклети да са.
Сигурно нямаше да се ядосва постоянно, ако всички останали не бяха толкова ужасно бавни. Така или иначе, накрая приключиха – фургоните бяха натоварени, каретата подготвена, а скаутите поеха напред да проучат състоянието на пътищата, по които щеше да мине царската процесия. Маршрутът уж се пазеше в тайна, но рано или късно поданиците на Николай щяха да загреят, че царят им е тръгнал на път, и щяха да се стекат със стотици и хиляди да зърнат своето златно момче, героя от войната.
Зоя още не можеше да реши дали вярва на монаха и неговите истории за трънливата гора, или на близнаците с техните приказки за попската гвардия и обисбая. Склонна бе да смята, че е глупаво да заложат всичките си надежди на такава мисия и дрънканиците на един фанатик, който очевидно вярваше по детински в светците и в помпозните тъпотии, които вървяха ръка за ръка с тази вяра.
Повтаряше си, че независимо от това какво ще открият, пътуването ще се отрази добре на короната и на младия цар. Повтаряше си, че ако не постигнат нищо с това поклонничество, ще намерят някакъв друг начин да избутат следващите няколко месеца, да успокоят съюзниците си и да държат враговете си нащрек. Повтаряше си, че истинският Николай все още държи нещата под контрол – той, а не чудовището, което бе видяла отблизо онази нощ в камбанарията.
Но Зоя не би оцеляла толкова дълго, ако имаше навика да се самозалъгва. Затова, макар и неохотно, признаваше пред себе си и другия страх, дебнещ под напрегнатата подготовка на пътуването и спомена за ненаситния глад, който бе зърнала в очите на демона. Страх я бе какво може да открият в Долината. Ами ако малоумниците, които почитаха Беззвездния, бяха прави и тези странни случки предвещаваха завръщането на Тъмнейший? Ами ако той незнайно как е намерил път назад?