Самата тя се трудеше усилено с другите от Триумвирата, опитваше се да преустрои Втора армия и да ѝ осигури бъдеще. Понякога беше горда с постигнатото и преизпълнена с оптимистично вълнение, друг път, уви, се чувстваше като дете, което си играе на генерал. Бе едновременно вълнуващо и страшно – мисълта, че всички са на крачка от нещо ново.
Сега обаче, докато пътуваха от едно градче към следващото, Зоя бързо си даде сметка, че обединението на Равка и окрупняването на Втора армия са били лесната част. Далеч по-трудно бе да хванат страната за ушите и да я завлекат в бъдещето. Николай цял живот се беше подготвял за управлението, копнял бе за промяна, но за разлика от него, Равка се съпротивяваше упорито на всичко ново. Реформите му в данъчното облагане и земевладелчеството дразнеха нобилитета. „Естествено, че крепостните селяни трябва да имат права – възразяваха те – някой ден.“ Царят правеше прекалено големи крачки прекалено бързо.
Николай знаеше за породилата се съпротива и несъмнено смяташе да използва това пътуване, за да я потуши. Денем процесията им пътуваше от село на село и от град на град и младият цар печелеше сърцата на обикновените хорица с широката си усмивка, с пари и храна, които раздаваше щедро. Вечер се настаняваха в домовете на благородници и кметове и присъстваха на банкети до късно през нощта. По някое време Николай се затваряше с домакина да обсъдят реформите, да поиска съдействие, да заглади перата, настръхнали от угрозата на промените. Понякога молеше Зоя да го придружи на тези срещи, въпреки че бе уморена и копнееше единствено за леглото.
– Защо да идвам и аз? – възмути се тя в дачата на барон Левкин в Келник. – Ти си очарователен за трима.
– Защото имат нужда да видят моя военачалник – каза той.
Вярно беше. Благородниците и до ден днешен се вълнуваха от разкази за войната и силата на Втора армия. Но имаше и друго. Присъствието на Зоя, въпреки острия ѝ език – или именно заради него, – променяше атмосферата в стаята и превръщаше преговорите в дружески разговор. Поредната причина Николай да си намери най-после царица. Затова Зоя се стараеше да се усмихва, да бъде любезна и да казва по някоя добра дума за гришанската армия. Беше изтощително.
– Как го правиш? – рече тя една нощ след особено продуктивен разговор с херцога на Гревякин. В началото херцогът бе твърдо против предложението на Николай да засее земите си с памук, защото това не отговаряло на традициите. Домът му беше пълен с дърворезби и ръчно тъкан текстил, декори от едно по-простичко време, когато крепостните селяни са създавали красиви предмети за господаря си и са мизерували мълчаливо. Но след два часа и няколко силни питиета старият херцог вече се смееше с цяло гърло на царските шеги и обеща да започне отглеждане на памук в две от фермите си. След още час се съгласи на негова земя да бъде построена тъкачна фабрика за обработка на произведения памук. – Как успяваш да им промениш мнението, без да се усетят дори?
Николай сви рамене.
– Като всеки аристократ херцогът се отнася с презрение към търговията, но обича да вижда себе си като благодетел. Затова просто изтъкнах, че благодарение на новото производство селяните му ще имат повече време да създават дърворезбите и килимите, които той обича токова много. И как имението му може да се превърне в привлекателен център за още занаятчии и художници, а новият свят ще храни стария, вместо да го измести.
– Наистина ли вярваш в това?
– Щом веднъж усетят вкуса на парите и образованието, крепостните му селяни ще се замислят за свой живот и предприемачество, вместо само да се молят за милостта на господаря. Но тогава вече няма да има връщане назад. Прогресът е като река. Излезе ли от коритото си, не можеш да я върнеш обратно.
– Не това имах предвид – каза Зоя, докато Толя ги водеше към предназначените за Николай покои. – Това как го правиш? – повтори тя и махна с ръка към него, от златната коса до съвършено лъснатите ботуши. – По цял ден сме на път, спим по няколко часа. – Сниши глас, преди да продължи: – Всяка нощ си лягаш упоен и в компанията на някакво безсмъртно зло. И въпреки всичко това изглеждаш отпочинал и спокоен. Мога да се обзаложа, че ако херцогът те беше помолил, щеше да стоиш още час в кабинета му да играете карти и да си разказвате стари военни историйки.