– Това е неотменна част от работата ми, Зоя. Царуването не започва и не свършва с военните победи. Нито дори с изковаването на справедливи закони и налагането им. В сърцевината му са именно тези часове, когато мъже и жени решават да оставят в наши ръце живота и добруването си.
– Просто си признай, че твоята нужда да те обичат съответства на тяхната нужда да те обичат.
– Толкова по-добре, че съм такова слънчице.
– Ама залязваш ми нещо. Не че изглеждаш уморен. Изобщо даже. Не е нормално това.
– На теб пък умората ти отива, Зоя. Бледността. Сенките под очите. Приличаш на героиня от роман.
– Приличам на жена, която всеки момент ще те настъпи по мазола.
– Хайде, хайде. Справяш се забележително добре. А и като гледам, усмивките още не са те убили.
– Още.
Тамар ги чакаше при вратата на покоите му.
– Някакви проблеми? – попита я Николай.
При предишната им спирка Тамар беше хванала един слуга в спалнята на царя да рови из вещите му, вероятно по нареждане на господаря си.
– Не – каза тя. – Но за всеки случай ще огледам отново къщата и ще надникна в кабинета на херцога.
Старият херцог беше откликнал добре на царския чар, но ако поддържаше връзка с противниците на царя в Западна Равка или с някого от претендентите за трона на Ланцови, трябваше да го знаят.
След като Николай си изу ботушите и седна на леглото под една нелепа картина на Света Анастасия, която лекува селяни от чумата, Зоя извади малкото шишенце от джоба си. Николай потръпна видимо.
– Не знам какво са забъркали Женя и Давид този път, но ме сваля като юмрук в челюстта, честно.
Зоя мълчеше. Седативите, които му даваха преди, бяха простички отвари, които го успиваха бързо и Николай често започваше да хърка още преди Зоя да е излязла от спалнята му. Но тази нова отвара го поваляше за секунди, при това без хъркане или другите дребни нещица, които човек прави насън. От тази отвара Николай изпадаше в дълбоко безсъзнание, така неподвижен, че Зоя често притискаше пръсти под челюстта му да потърси бавния пулс. Сякаш всяка нощ го гледаше как умира.
– Знам само, че е достатъчно силна да ти затвори устата – каза тя накрая. Вдигна шишенцето, но не му го подаде. – Хайде, кажи как го правиш. Как търпиш това безкрайно театро.
– Ти правиш същото в Малкия дворец, Зоя, ежедневно. Не го показваш, но аз знам, че невинаги се чувстваш силна и умна. Обаче не ти личи.
Зоя преметна косата си през едното рамо.
– Може и така да е. Но аз съм си аз винаги. А ти се променяш като светлина над водата. И това взаимодействие с различни хора сякаш те подхранва, вместо да изцежда силите ти. Каква е тайната?
– Тайната… – замисли се Николай. Протегна ръка и Зоя пусна шишенцето в шепата му. – Тайната май е в неспособността ми да бъда сам. – Махна запушалката. – Но има места, уви, където не можем да си заведем компания.
Докосна гърлото на шишенцето до езика си и Зоя побърза да го вземе от ръката му – Николай се люшна назад, повлечен в мрака още преди главата му да е тупнала на възглавницата.
•
Зоя пътуваше напред със скаутите. Понякога Николай се возеше в каретата с Толя и Юри, но по-често яздеше някой от белите си коне, обграден от стражи, а Тамар го следваше на дискретно разстояние. За разлика от баща си, Николай никога не обличаше царската парадна униформа с все ордените и шарфа, а вместо това носеше зеленикавия шинел на войниците от Първа армия. Беше служил в пехотата, преди да стане офицер, с което си спечели уважението на войската, и ордените на гърдите му не бяха церемониални, а спечелени в битка.
И във всяко селце и град по пътя младият цар твореше своите чудеса. Дори стойката му на конския гръб се променяше според множеството, излязло да го посрещне. Понякога седеше отпуснат на седлото, слънцето позлатяваше косата му и се отразяваше в съвършено лъснатите му ботуши, а той се усмихваше широко и махаше на любимите си поданици. Друг път беше тържествен и героичен, качваше се на импровизирана сцена или излизаше на някой балкон да се обърне към навалицата, събрала се пред църквата на градския площад. Стараеха се да прикриват неотложността на мисията при тези спирки, но извън това яздеха усилно и никога не оставаха за повече от една нощ в едно или друго имение. Определили си бяха три седмици за пътуването. Без значение какво ще открият в Долината на смъртната сянка, трябваше да се върнат в столицата навреме за тържествата.