В Райевост, където беше ударило голямо земетресение, Николай се съблече по риза и се хвана на работа рамо до рамо с местните, извозваше отломки и повдигаше паднали греди. Отиде на мястото, където гигантският каменен печат на Свети Лубов се беше разцепил сякаш под напора на ято от мънички сребристи птички, които бяха кръжили две седмици над градския площад, преди най-сетне да се разпръснат. Даде тържествено обещание да финансира с лични средства построяването на нова църква там.
– И откъде по-точно ще вземеш парите за църквата? – попита го Зоя същата вечер.
– От Керч? От богатата си невяста? Или Аппарат ще продаде на търг някой от хубавите си олтари.
Но Зоя вече се бе досетила защо Николай така лесно бе отстъпил пред молбата на Аппарат за нови църкви. Да, попът щеше да си получи новите молитвени домове и чрез тях да разшири мрежата си от шпиони и лоялисти, но хората нямаше да се сещат за него, когато влизат да кажат молитва или да чуят църковните камбани. Щяха да си мислят за своя златен цар и да си шепнат как е дошъл в тяхното село.
– Отраснала съм на такова място – каза Зоя, докато влизаха в поредното забутано селце. – Място безнадеждно. Гладно. Хората правят грозни неща от отчаяние и момичетата са първите жертви.
– Затова ли настояваш толкова упорито за новите фабрики?
Зоя сви рамене едва доловимо.
– Нужни са широки плещи да размахваш брадва или да вадиш камъни, но и най-слабичкото момиче може да дърпа ръчка или да натиска бутон.
Усещаше втренчения поглед на Николай.
– Не знаех, че изпитваш такава симпатия към обикновените хора.
„Навремето и аз бях обикновена. Лиляна и Лада бяха обикновени.“
– Не става въпрос за симпатия. Гриша няма да оцелеят без силна Равка зад гърба си.
– Аха, значи просто си практична. Разбира се – кимна скептично Николай.
Тонът му никак не ѝ хареса, но истината бе, че нямаше начин да мине по разкаляните улици между сивите къщи с продънени покриви и килнати веранди, да види наклонената кула на църквата и да не се сети за Пачина, градчето, което бе оставила зад гърба си. Нямаше да го нарече свой дом и толкова.
– Знаеш ли кое промени нещата в моето село? – попита тя, без да откъсва поглед от пътя с дълбоките коловози, разкалян от снощния дъжд. – Мобилизацията. Когато войната стана толкова страшна, че короната се видя принудена да мобилизира и момичета за войската.
– Мислех, че хората са гледали на мобилизацията като на проклятие.
– Някои – да. Но за други тя предлагаше бягство, шанс за нещо различно от това да станеш нечия съпруга и да умреш при раждане. Когато бях малка, още преди силата ми да се прояви, си мечтаех да стана войник.
– Малката Зоя с малкия си щик?
Зоя изсумтя.
– Винаги съм притежавала качества на генерал.
Но майка ѝ виждаше в нея друго. Виждаше само и единствено красотата ѝ. Лицето на Зоя се превърна в неин чеиз на крехката възраст от девет години. Ако не беше Лиляна, щяха да я купят и продадат като малко теленце. Но можеше ли с чисто сърце да вини майка си? Още помнеше разранените ръце на Сабина, уморените ѝ очи, изпосталялата снага – хронична умора и безнадеждност. Но макар да бяха минали много години, Зоя все още не откриваше в себе си прошка. Нито към отчаяната си майка, нито към слабоволевия си баща. Да изгният дано! Зоя плесна коня с юздите.
Процесията им мина през ниви с овес и разгледа новата оръжейна фабрика, изтърпя изпълнението на един детски хор, а после Николай и групичката около него седнаха да пият чай с градския съвет и диригента на хора.
– Трябва да отровиш диригента заради ужаса, на който ни подложи – мърмореше Зоя.
– Прекрасни бяха.
– Бяха фалшиви.
Волю-неволю Зоя направи малка демонстрация на силите си пред местните жени и с мъка се сдържа да не издуха перуката на магистрата.
Накрая стана време да излязат на езда с губернатора и да се разходят из големия участък гора, където дърветата уж били повалени за една нощ. Зловеща гледка. Въздухът вонеше на смола, а дърветата лежаха в съвършени редици чак до върха на възвишението над малък параклис на Свети Илия Окования. Лежаха всичките в една посока като покойници в гробище, сякаш им сочеха на запад, право към Долината. Позволили бяха на Юри да слезе от каретата, да се разтъпче и да види с очите си предполагаемото чудо, придружен от Толя, разбира се, който надвисваше над него като едничкото неповалено дърво в околността. Според гиганта били открили нещо, което водело към оригиналното описание на обисбая.
– Хрумвало ли ти е – попита Зоя Николай, вперила поглед в кльощавия монах, който говореше превъзбудено на навъсения Толя, – че всичко това е номер? Че Аппарат и монахът изобщо не са врагове? Че целта им е била да те отдалечат от столицата, както и направиха впрочем.