– Естествено – каза Николай. – Но колкото и влиятелен да е Аппарат, дори той не може да повали толкоз дървета или да изкара ято птички от сцепен камък. Ще трябва да преглътна гордостта си и да призная, че май сме свидетели на нещо, което е по-голямо и от теб, и от мен.
– Говори за себе си – каза тя.
Но като гледаше редиците повалени дървета, Зоя имаше чувството, че някаква невидима ръка ги насочва, и това чувство никак, ама никак не ѝ харесваше.
– Нямам им доверие – добави тя. – На нито един от двамата.
– Аппарат е амбициозен човек, а това само по себе си означава, че може да бъде манипулиран.
– А нашият монах? И Юри ли можеш да манипулираш със същата лекота?
– Юри е дълбоко и искрено религиозен. Или това, или е най-великият актьор за всички времена, което със сигурност не е възможно.
– Защо пък да не е възможно?
– Защото изтърпях с усмивка песньовките на детския хор, следователно аз съм най-великият актьор за всички времена. – Николай смуши с пети коня си. – Хайде, Назяленска, към следващия град. Надеждата умира последна.
•
Зоя си отдъхна, когато навлязоха в Адена, последната им спирка преди Долината. Скоро щеше да се разбере – или щяха да получат търсените отговори, или да поемат назад с подвити опашки. Но поне ще е загърбила страховете си и напрегнатото очакване при мисълта какво ги чака в Безморие.
Селото беше като другите села дотук, ако не броим красивото езеро в ниското. Този път ги посрещнаха с малък духов оркестър, който свиреше фалшиво, с парадно шествие на говеда и изложение на гигантски зеленчуци.
– Тази тиква е по-голяма от мен – промърмори под нос Николай, докато махаше и се усмихваше.
– И два пъти по-красива.
– Аз съм по-красивият – възрази той.
– Може – каза Зоя. – Обаче тиквата не говори.
Накрая концертът на духовия оркестър свърши, всички наставаха и тръгнаха към църквата. Като никога местните не ги последваха. Зоя, Николай, Юри и близнаците поеха сами към параклиса извън селцето, компания им правеше само местният свещеник.
– Няма ли поклонници? – попита Толя, щом и последните къщи останаха зад гърба им.
– Има, но ги държим в селото – отговори свещеникът. Беше възрастен мъж с хубава бяла брада и очила досущ като тези на Юри. – Пускаме външните хора само с придружител и в строго определени часове. Църквата е в ремонт, а ние държим да овардим работата на Света Лизбета.
– Толкова ли е крехка? – попита Юри.
– Удивителна е и не искаме поклонниците да я опоскат за сувенири.
Ледени тръпки полазиха по гърба на Зоя. Имаше нещо различно във въздуха тук. Дори насекомите бяха замлъкнали. Движеха се под хладните сенки на гора, но ни една птичка не се обаждаше от клонаците. С Тамар се спогледаха мълчаливо. Дори тук, на това уж свещено място, можеше да се готви покушение срещу царя.
Излязоха от гората на високо възвишение. Църквата беше опасана със строително скеле, златните ѝ кубета лъщяха на следобедното слънце. Пред входа се възправяше статуя на Света Лизбета. Червени рози бяха напукали камъка по цялата ѝ снага, включително забуления череп. Цветята се спускаха изобилно по статуята, разливаха се като локва от кръв около основата ѝ. Сладкият им аромат буквално пулсираше на гъсти захаросани вълни, така плътни, че сякаш грееха с лятна жега.
Екстаз кривеше лицето на Юри.
– Исках да вярвам. Вярвах, но това…
Бедничкият ревеше, осъзна Зоя.
– Млъкни – тросна се тя. – Или лично ще те натикам в каретата.
– Вижте – прошепна Толя, без да крие възторга си.
Черни сълзи се стичаха от очите на Лизбета. Лъщяха като обсидиан, сякаш замръзнали на място или издялани от камък като самата статуя.
Докато бяха в селото долу, Зоя бе зърнала Крибирск в далечината, проснал се досами мъртвите бели пясъци на мястото, където преди се ширеше Долината на смъртната сянка. Бяха толкова близо.
Николай издиша през зъби и Зоя го стрелна с поглед. Другите бяха зяпнали статуята, но тя зърна за миг – преди Николай да дръпне нагоре маншета на ръкавицата си – тъмните жилки по китката му, които пулсираха черни, сякаш… сякаш онова в него е разпознало тук нещо познато и е надигнало глава. Инстинктивно понечи да се отдръпне, уплаши се, че демонът ще разкъса оковите си. Но не го направи – беше войник и щеше да удържи.
– Каква беше историята на Лизбета? – попита Николай.
Гласът му звучеше напрегнато, но другите сякаш не го забелязаха.
– О, историята ѝ е едновременно красива и трагична – отвърна с ентусиазъм Юри.