Ръцете засърбяха Зоя да го бутне в розите.
– Да де, като всички истории за мъченици, да се чудиш защо.
Но Юри или не ѝ обърна внимание, или изобщо не я беше чул.
– Била е само на осемнайсет, когато пирати слезли на брега на Западна Равка, грабели и опожарявали селата по пътя си. Мъжете от нейното село се скрили, но Лизбета се изправила самичка пред пиратите в едно поле с бели рози и ги помолила за милост. Те се метнали към нея, но тя само паднала на колене в молитва, а от розите се надигнали рояци пчели и връхлетели нападателите. Така селото на Лизбета било спасено.
Зоя скръсти ръце.
– Да, а сега кажи на нашия цар как селяните възнаградили Лизбета за това чудо.
– Е – рече Юри, като дърпаше един разшит конец от ръкава на расото си. – Хората от съседното село настояли Лизбета да повтори чудото и така да спаси и тях, но тя не могла. – Изкашля се. – Разпънали я между четири коня. И тогава розите станали червени от кръвта ѝ.
– Ама иначе отговаря на молитви, видите ли – подхвърли Зоя и откъсна една червена роза, глуха за сащисания стон на свещеника.
Миризмата на розата бе толкова силна, че задушаваше. Изобщо всичко тук я изправяше на нокти. Имаше чувството, че нещо я наблюдава от куполите на църквата и от сенките на дърветата.
– Защо всичките ви светци трябва непременно да са загинали в страшни мъки?
Юри примигна.
– Защото… защото това показва готовността им за саможертва.
– Смяташ ли, че Лизбета с радост се е оставила да я разкъсат на четири? Или Демян, когото пребили с камъни? Илия, когото оковали и хвърлили в реката да се удави? – Писнало ѝ беше от тези чудеса, изтощена бе от страха, който я терзаеше ежедневно, не искаше да чува повече за трагичната кончина на хора, дръзнали да бъдат храбри, странни или силни. – На мястото на Лизбета не бих си губила времето да слушам оплакванията на…
Някакво движение при куполите на църквата привлече вниманието ѝ. Тя вдигна поглед миг преди нещо масивно да се стрелне право към нея. Нещото събори статуята на Лизбета, разхвърчаха се червени листенца и каменни отломки. Гигантски ръце я стиснаха за раменете, впиха се в плътта ѝ, отлепиха я от земята. Зоя зарита отчаяно, но опора нямаше.
А после нещото я повлече към небето. Зоя пищеше, все така стиснала розата.
12
Николай
– ЗОЯ!
Нещо я държеше – нещо с криле, и за миг Николай се уплаши, че незнайно как демонът е изскочил от кожата му. Но не, крилете на похитителя бяха механични, чудо на инженерната наука, биеха мощно въздуха и издигаха похитител и плячка все по-високо в небето.
Друг крилат воин се спускаше в дъга към Николай – жена този път, черната ѝ коса беше прибрана в кокче на върха на главата, ръцете ѝ – бронирани с широки гривни от някакъв сив метал.
„Кергуд.“ Шуаните бяха дръзнали да нападнат царската процесия.
Толя и Тамар пристъпиха пред Николай, но не той беше мишената. Жената се целеше в сърцеломските му гвардейци. Дошла беше за неговите гришани. С едно светкавично движение крилатата жена освободи метална мрежа, тя блесна за миг във въздуха, а после се стовари върху близнаците, достатъчно тежка да ги събори на земята. Жената ги повлече с все мрежата, набираше засилка да полети.
Николай не се поколеба. Имаше ситуации, в които преговорите и увъртането вършеха работа. Имаше и ситуации, които изискваха груба сила. Хукна след жената, прегази Толя и Тамар и откри огън с двата си пистолета.
Крилатата жена само трепна – кожата ѝ бе подсилена с чудесна сплав от гришанска стомана и рутений. С този проблем Николай щеше да се занимае по-късно.
Захвърли безполезните пистолети, без да наруши устрема си. Извади в движение кинжала и се метна на гърба на крилатата. Кергудът се замята със силата на подивял кон. Николай беше чел внимателно докладите. Знаеше, че силата и огневата мощ са безсилни срещу тези създания. Значи оставаше прецизността.
– Дано по теб е останало нещо от плът и кръв – изсъска той.
Хвана кергуда за яката и прицели удара си във вдлъбнатината между брадичката и гърлото, каза една светкавична молитва наум и заби кинжала.
Кергудът залитна, изгуби инерция, опита се да извади кинжала от шията си. Николай не отстъпи, заби острието по-надълбоко, усети гореща кръв по ръката си. А после крилатата най-сетне се срина.
Николай не изчака Толя и Тамар да се освободят от мрежата, вместо това се взря нагоре за Зоя и нейния похитител.
Двамата се боричкаха високо над земята – Зоя риташе като бясна, гърчеше се в хватката на кергуда. Боецът уви дебела като дървесен ствол ръка около гърлото ѝ с явното намерение да я задуши, докато плячката му не загуби съзнание.