Зоя се отпусна изведнъж – твърде скоро, не би могла да изгуби съзнание толкова бързо. Николай усети как въздухът наоколо му припука. Кергудът бе сметнал, че Зоя е като другите Гриша и не може да призовава с вързани ръце. Само че Зоя Назяленска не беше обикновена вихротворка.
Мълния полази по металните криле на шуанския войник. Той се разтресе целият, после се отпусна безжизнен. Двамата полетяха към земята.
„Не, не, не!“ Николай хукна натам, мозъкът му формулираше и отхвърляше планове. Безполезни. Безнадеждни. Не би могъл да стигне навреме. Изръмжа гърлено, дълбоко в гърдите. Оттласна се от земята, въздухът обрули лицето му… и след миг вече държеше Зоя в ръце. „Невъзможно. Законите на физиката не биха позволили такова…“
Погледна към собствената си сянка – сянка твърде далече под него, черно петно с криле на гърба. „Чудовището е в мен и аз съм чудовището.“ Потръпна, сякаш би могъл да избяга някак от самия себе си, и сянката на чудовището трепна на свой ред.
– Николай? – Зоя го гледаше с неподправен ужас.
– Аз съм – опита се да каже той, но чу само ръмжене.
А после вълна заля тялото му, силата на Зоя го разтресе до костите. Той извика, звук като накъсан вой, усети как крилете му се свиват и изчезват.
Падаше. И двамата щяха да умрат.
Зоя протегна надолу свободната си ръка, под тях се оформи въздушна възглавница и спря рязко полета им. Претърколиха се по нея и паднаха на земята един връз друг. Зоя се измъкна на секундата, протегнала ръце, сините ѝ очи – облещени в ужас.
Николай вдигна ръце, в знак че се предава.
– Аз съм – повтори той и когато чу думите да излизат от устата му съвсем човешки и нормални, само дето не заплака от благодарност.
Нищо не бе толкова сладко като вкуса на тези завърнали се думи.
Ноздрите на Зоя се разшириха. Насочи вниманието си към войника кергуд, който я беше нападнал, надвисна над тялото му, търсеше къде да излее страха си. Такова падане би трябвало да го убие, но не – онзи вече се надигаше от земята. Зоя протегна ръце с разтворени длани, изтрещя гръм, малки светкавици изпукаха по върховете на пръстите ѝ. Косата ѝ се вееше на кичури около главата като ореол от змии. А после Зоя удари с длани гърдите на войника. Той се разтресе конвулсивно, плътта му почервеня, пушек се издигна от торса му, тялото му се подпали отвътре.
– Зоя! – извика Николай. Скочи на крака, но не смееше да я докосне сега, когато през нея протичаха мълнии. – Зоя, погледни ме, по дяволите!
Тя вдигна глава. Кожата ѝ беше бяла като платно, очите – разширени от ярост. В първия миг сякаш не го позна дори. Сетне устните ѝ се разтвориха леко, раменете ѝ увиснаха. Дръпна ръце и овъгленото тяло на кергуда се строполи на земята. Зоя се срина на колене и треперливо си пое дъх.
Толя и Тамар се бяха освободили от мрежата. Стояха настрани заедно с Юри, който се тресеше силно, като в пристъп някакъв. Възможно ли беше младежът никога да не е виждал битка? Да, тази беше брутална, но свърши бързо, а и не той беше целта на нападението. И тогава Николай осъзна, че…
– Ти… той… – пелтечеше Юри.
– Ваше Величество – каза Толя и сведе поглед надолу.
Николай погледна ръцете си. Пръстите му още бяха черни и извити в хищни нокти. Пробили бяха ръкавиците. Николай си пое дълбоко въздух. Мина една дълга секунда, после още една. Накрая ноктите все пак се отдръпнаха.
– Да, да, знам, Юри – каза той що-годе спокойно. – Страхотен номер. Ще припаднеш ли?
– Не. Може би. Не знам.
– Спокойно, всичко ще бъде наред. За теб и за всички нас. – Казаното току-що бе толкова невярно, че го напуши смях. – Искам да си мълчиш за това. Толя, Тамар, добре ли сте? – И двамата кимнаха. Николай събра сили да погледне към Зоя. – А ти?
Тя пое дъх на пресекулки. Кимна, раздвижи пръсти и каза:
– Понатъртих се, нищо повече. Но свещеникът… – И кимна към белобрадия мъж, който лежеше в безсъзнание на земята. От слепоочието му течеше кръв, ударило го бе парче от каменния воал на Лизбета.
Николай коленичи до него. Пулсът на стареца беше стабилен, но сигурно беше получил сериозно сътресение.
– Селото изглежда спокойно – каза Тамар и приклекна на свой ред до свещеника да провери жизнените му показатели със своите специални умения. – Ако бяха видели кергуда, щяха да вдигнат тревога и да хукнат насам.
Явно разстоянието до селото се бе оказало достатъчно и жителите му не бяха видели нищо.
– Не ми се ще да обяснявам какви са тези войници с механични криле – каза Николай. – Ще трябва да скрием труповете.
– При розите – предложи Тамар. – А след залез-слънце ще пратя двама ездачи да ги приберат.