Скриха добре телата сред пластовете от червени рози в краката на разрушената статуя, подредиха клонките и чак след това Тамар събуди свещеника. Както винаги, трескавата дейност разреди малко напрежението, вибриращо в тялото на Николай. Но това бе само илюзия за контрол, на която той не можеше да разчита. Беше временно решение, а не лек. Този път чудовището се бе появило посред бял ден. И благодарение на него Николай бе успял да спаси Зоя. Не знаеше какво да мисли за това. Не той бе призовал демона. Чудовището бе проявило самоинициатива. Поне така смяташе Николай. „Ами ако се случи отново?“ Имаше чувството, че собственият му мозък е вражеска територия.
Свещеникът се събуди отведнъж, изохка и вдигна ръка към подутината на слепоочието си.
– Удари си силно главата – нежно му каза Николай.
– Имаше войници! – ахна свещеникът. – В небето! – Николай и Тамар се спогледаха уж притеснени. – Някакъв човек… спусна се от облаците. Имаше криле! Друг връхлетя от покрива на църквата.
– Сигурно имаш сътресение – каза Николай и му помогна да се изправи.
– Видях ги! Статуята…Ето, вижте, съборили са статуята, нашата статуя на Света Лизбета!
– Не – поклати глава Николай и посочи една от тежките греди на скелето, която бяха успели да съборят. – Виждаш ли онази греда, счупената? Откърши се и ви удари, теб и статуята. Имаш късмет, че не загина на място.
– Истинско чудо – сухо рече Зоя.
– Братко – обърна се умолително свещеникът към Юри. – И ти го видя, нали?
Юри подръпна проскубаната си брадица, а Николай зачака. Монахът постоянно го зяпаше след нападението на кергудите. Накрая Юри каза:
– Аз такова… не видях нищо необяснимо.
Свещеникът изсумтя объркано и Николай се почувства виновен.
– Хайде – каза той. – Ако още не те е заболяла главата, и това ще стане. Да намерим помощ.
Върнаха се през гората в селото, където местните още се веселяха на площада, и оставиха свещеника на техните грижи.
– Не ми е приятно да лъжа свещеник – каза Толя, докато яхваха конете на път за къщата, където щяха да нощуват.
– И на мен – тихо добави Юри.
– Истината щеше да понесе по-трудно – каза Тамар. – А и помислете си колко неприятно би било постоянно да се оглежда през рамо с мисълта, че всеки миг нещо ще се спусне от небето и ще го грабне както орел заек.
– Пак си е лъжа – каза Толя.
– Ами наложи си някакво покаяние тогава – каза Николай.
Раздразнението му растеше. Благодарен бе на Толя, уважаваше вярата на близнаците, разбираше колко важна е тя за тях, но точно сега нямаше време да се тревожи за гузната съвест на Толя. Имаше си други, по-неотложни грижи – шуанската атака над царската процесия, както и един демон, който вече не чакаше падането на мрака.
– Може да ми разтриеш краката като за начало – каза Зоя на монаха.
– Това едва ли минава за акт на покаяние – каза Юри.
– Да бе, щото не си ѝ виждал краката – измърмори Николай.
Зоя преметна косата си през рамо.
– Веднъж един тип предложи да ми припише лятната си вила в Полвост, ако му позволя да гледа как тъпча къпини.
– И ти съгласи ли се? – попита Тамар.
– Не, разбира се. Полвост не струва.
– Свещеникът ще се оправи – каза Николай на Юри. – Благодаря ти за проявения такт впрочем.
– Постъпих по съвест – каза монахът, по-тих и по-сдържан от всякога, вирнал инатливо брадичка. – Но очаквам някакво обяснение, Ваше Величество.
– Е? – каза Зоя, докато Юри пришпорваше коня си напред, към челото на малката им колона. – Какво ще правим сега?
– Тоест след като ти изпече отвътре навън един безценен източник на информация? – Гласът му прозвуча остро, тон, за който Николай не съжали особено.
Не беше в стила на Зоя да прави такива грешки. Тя изправи гръб.
– Възможно е да съм изгубила временно контрол над действията си. Подозирам, че усещането ти е познато.
Защото не само кергудската атака я беше разстроила, а и споменът за онази нощ в камбанарията, споменът за друго крилато чудовище, което сега отново бе показало ноктите си.
– Бегло – измърмори той.
– А и нямах предвид кергуда, когато попитах какво ще правим – каза Зоя, сякаш да прогони внезапната студенина, появила се помежду им. – Как ще се оправиш с монаха?
– Имам още няколко часа да реша какво ще му кажа. Все ще измисля нещо.
– Определено имаш дарба за нелепото – каза Зоя и срита коня си в галоп. – Цялата тази прокълната страна има вкус към него.
•
Слънцето отдавна беше залязло, когато Николай най-после се измъкна от вечерята и отиде при другарите си.
Стаите, където ги беше настанил кметът, очевидно бяха най-хубавите в къщата. Навсякъде имаше щрихи, свързани със Света Лизбета – подредените като пчелна пита подови плочки, резбованите рози по дървената полица над камината, дори в стените бяха издълбани ниши, така че помещенията да приличат на гигантски кошер. В огнището танцуваха пламъци, къпеха каменните стени в златна светлина и веселото им сияние изглеждаше някак не намясто след случилото се през деня.