– Не напълно – възрази Зоя. – Не си отнемал човешки живот.
Изпита благодарност, че точно Зоя направи това пояснение, но все пак стисна зъби и добави:
– Поне доколкото знаем. Случва се все по-често, уви, пристъпите стават по-тежки. Приспивателните отвари и дори веригите, с които се оковавам за леглото вечер, са временно решение. Може би е само въпрос на време съзнанието ми да се предаде пред чудовището и неговите импулси. Възможно е…. – Думите излизаха все по-трудно, горчаха като отрова на езика му. – Възможно е звярът да ме надвие напълно и повече никога да не възвърна човешката си форма.
Мълчание натежа в стаята, тишина, каквато съпровожда погребение. Защо да не хвърлим още шепа пръст върху ковчега?
– Днес чудовището взе връх посред бял ден, което не се е случвало преди.
– Нарочно ли беше? – попита Юри. – Тоест, вие ли решихте да…
– Нищо не съм решавал. Просто се случи. Мисля, че дойдох на себе си заради заряда, който Зоя ми пусна. – Отпи отново, голяма глътка. – Само си представи как това нещо ме надвива на бойното поле, по време на тържествена церемония, среща с дипломати или нещо друго от този сорт. Недопустимо е. Равка преживява труден момент, същото важи и за царя ѝ. Хората още не са се съвзели след войната. Нужна им е стабилност и интелигентен водач, а не чудовище, родено от нечий кошмар.
Мир. Шанс за възстановяване, възможност да изградят живота си наново без постоянния страх от сражения и заплахата от глад. По време на това пътуване Николай от първа ръка беше видял прогреса, който родината му бележеше. Равка не можеше да си позволи нова война и той бе направил всичко възможно това да не се случи. Но ако чудовището надвиеше, ако тъмното му присъствие станеше явно за всички, нищо чудно самият Николай да се превърнеше в причината за поредното падение на изтерзаното си отечество.
– Мисля, че трябва да имате повече вяра в народа си – каза Юри.
– Сериозно? – обади се Зоя от прозореца. – Същият народ, който все още нарича гришаните вещици и вещери, нищо че от години именно ние пазим страната от окончателен погром? Същите, които ни забраняват да притежаваме собственост в родните си градове и села…
– Това е незаконно – вметна Николай.
Зоя вдигна чаша за наздравица.
– Непременно ще ги уведомя, че е незаконно, когато прогонят следващото гришанско семейство от дома му посред нощ.
– Когато се случи нещо неприятно, хората винаги търсят кого да обвинят – сериозно каза Юри. – Равка преживя много. Нормално е хората да…
Нищо нормално нямаше в това.
– Юри – каза Николай, – друг път ще говорим за предразсъдъците в Равка. Казах ти, че това пътуване има за цел да проучи случилите се чудеса и да преценим дали Тъмнейший да бъде канонизиран.
– Имало ли е нещо вярно в това?
Николай не смяташе да отговори директно на този въпрос.
– Тъмнейший може би заслужава да заеме своето място сред светците, но не и преди аз да съм се отървал от проблема си.
Юри кимна, после още веднъж. Сведе поглед към кльощавите си ръце.
– Но дали трябва? Да се отървете от проблема.
Зоя се изсмя горчиво.
– Този си мисли, че си бил благословен от Беззвездния.
Юри бутна очилцата по-високо върху дългия си нос.
– Благословия и проклятие са две думи за едно и също нещо.
– Може и да си прав – каза Николай. Дипломацията винаги му бе служила добре, можеше да свърши работа и сега. Ако слушаш внимателно какво казва събеседникът ти, ще разбереш от какво има нужда, какво се крие в сърцето му. – Работата е там, че няма как Тъмнейший да бъде канонизиран, преди мъченичеството му да е приключило. – Видя как Зоя присвива очи, но не ѝ обърна внимание. – Ти неслучайно си се озовал пред портите на двореца. Трябвало е да станеш свидетел на последните отломки от силата на Тъмнейший. Писано ти е било да ни заведеш в трънливата гора. Да освободиш и двама ни.
– Аз? – промълви едва чуто Юри.
Виждаше се обаче, че му се иска да повярва. „А нима не важи за всички ни?“ Кой не би искал да вярва, че съдбата го е избрала за велики дела, че болката и страданията са само пролог към нещо голямо и светло? Как, да речем, един монах се превръща в свещен воин? Или как едно копеле се превръща в цар?
– Аз?! – повтори момчето.
Зоя завъртя очи зад гърба му. Толя и Тамар гледаха навъсено.
– Само ти можеш да завършиш мъченичеството на Тъмнейший – каза Николай. – Ще ми помогнеш ли? Ще помогнеш ли на него?