– Да – кимна Юри. – Разбира се. Ще ви заведа в трънливата гора. Ще построя свещената клада.
– Чакай, чакай – обади се Зоя откъм перваза. – Казваш, че ще положиш царя на Равка върху погребална клада?
Юри примигна.
– Ами, такова, да се надяваме, че ще е обикновена клада.
– Важно уточнение – каза Николай, макар че представата за каквато и да било клада не му допадаше особено. – Това е част от ритуала, така ли? От обисбая?
Толя взе един топ от игралната дъска и каза:
– Не е съвсем ясно, но всички текстове намекват за нещо такова.
– Да – кимна енергично Юри. – Излиза, че Свети Феликс е бил член на попската гвардия, има и един текст, който да бъде прочетен по време на ритуала. С Толя се опитваме да уточним превода.
Николай вдигна вежди.
– Свети Феликс? Този не беше ли, дето го набучили на клон и го опекли като агне на шиш?
Толя остави фигурката на дъската.
– Времето и преводите може да са променили първоначалната история.
– Е, да се надяваме, че промяната е сериозна – каза Николай. – Диаметрална, за предпочитане.
Сега пък Тамар взе топа.
– Клоните на Феликс навсякъде са представени трънливи, покрити с бодли. Не приличат на ябълкови клони. Което звучи донякъде логично – каза тя. – Стига да сме прави за местоположението на трънливата гора.
– И стига нещо от нея да е останало – добави Зоя.
– И стига да е останало достатъчно, за да направим клада от клоните – каза Толя.
– А после остава и дребният въпрос как ще оцелееш в пламъците – подхвърли Зоя.
– Ще оцелеете – каза Юри. – Вие ще оцелеете, а Беззвездния ще довърши своето мъченичество.
– Утре сутрин тръгваме към Долината – каза Николай.
– Хайде, Толя – каза Юри и скочи с възторжено лице. – Имам една идея за превода на третия пасаж. Трябва да бъдем готови.
Толя вдигна рамене и разгъна масивното си тяло.
– Малко е като поезия.
Николай гаврътна останките от ракията.
– Че кое не е?
Тамар тръгна след тях, но на прага се обърна да погледне Николай. На светлината от огъня бронзовите ѝ ръце грееха в кехлибарено, а черният рисунък на татуираните слънца изпъкваше още по-ярко.
– Знам, че каза онези неща, за да привлечеш монаха на наша страна, но с брат ми не вярваме в съвпаденията – каза тя. – Преживели сме много и знаем, че вярата и съдбата имат своята роля. Може би са на сцената и в момента. – Поклони се. – Лека нощ, Ваше Величество.
Зоя се смъкна от перваза, несъмнено за да го упои преди сън, а Николай си призна, че след наситения със събития ден няма нищо против да изпадне в безсъзнание.
– Съдба – каза той, докато отваряше вратата към спалнята си. – Вяра. Май сме нагазили в непознати води, Назяленска. Мислех, че ще възразиш по-енергично на идеята да ме опекат на шиш.
– Че срещу какво да възразявам? – попита Зоя и се наведе да подреди шахматните фигурки в начални позиции. – Ако трънливата гора е изчезнала, с нея ще умрат надеждите ни, ще се върнем в двореца с празни ръце и ще се справим някак с този твой купон, среща на високо равнище или както там го наричаш.
Николай приседна на леглото и изу ботушите си.
– А ако не е изчезнала? Ако още е там и съдбата наистина ни е водила за носа?
Зоя вдигна вежда.
– Тогава ще се надяваме, че съдбата те мисли за добър цар.
Неведнъж беше чувал, че надеждата е нещо опасно, не един и двама го бяха предупреждавали в този смисъл. Но той бе оставал глух за тези предупреждения. За него надеждата бе вятърът, който се поражда от нищото, издува платната ти и те връща у дома. Без значение дали ги водеше съдбата, или чистото отчаяние, стигнеха ли в Долината, поне щяха да получат някакви отговори.
– Царската карета ще поеме към Керамзин – каза той, – а ние ще продължим инкогнито. Ако наистина ще палим голям огън посред Долината, нека не е под флага на Ланцови.
– Дали онези шуани са знаели кои сме, как мислиш? Защото едно нападение над царя…
– Е акт на война, знам – довърши Николай. – Но те не търсеха мен. Едва ли са подозирали кои сме. Били са на лов за гришани и са намерили вас тримата.
– Толкова далече от границите – поклати глава Зоя от прага. – Защо имам чувството, че ни предизвикват?
Николай остави ботушите си до леглото.
– Дължа ти извинение.
– Дължиш ми куп извинения. Защо да започваш сега?
– Имах предвид за онази нощ в Балакриев. На камбанарията. – Отдавна трябваше да повдигне въпроса, но срамът му се бе оказал по-силен от очакваното. – Съжалявам, Зоя. За стореното там…
– Не беше ти – каза тя и махна с ръка. – Не ставай тъп. – Но все така стоеше на прага.
– Няма как да работим заедно, ако се страхуваш от мен.