– Не от теб се боя, Николай.
Само че още колко щеше да е себе си?
Зоя най-сетне влезе в спалнята и седна на ръба на леглото. Приглади плохите на копринения си кафтан.
– Вече те питах как го правиш, но не и защо.
Николай се облегна на таблата и изпружи крака, загледан в профила ѝ.
– Вероятно по същите причини като теб.
– Дълбоко се съмнявам в това.
Той потърка лице в опит да прогони умората. Денят беше дълъг и изпълнен с откровения, но щом Зоя беше решила да поседи сама с него в стаята и ако неговите думи можеха да затворят пропастта помежду им, той за нищо на света не би пропилял тази възможност.
Но как да ѝ отговори? Защо е важно за него какво ще се случи с Равка? Съсипаната, алчна, вбесяваща Равка. Великата дама. Врещящото дете. Удавникът, който ще те повлече със себе си в дълбокото, вместо да се остави в услужливите ти ръце. Страната, която ти вземаше толкова много, а не даваше нищо в замяна. Може би защото знаеше, че с родината му са еднакви. Николай също бе алчен по природа. Винаги искаше още. Още внимание, още обич, винаги нещо ново. Рано или късно всички вдигаха ръце от него – учителите, бавачките, прислугата, собствената му майка. Всички се чудеха какво да правят с палавото дете. Нито кротките думи, нито наказанията вършеха работа. Затрупваха го с книги, а той ги изчиташе на един дъх. Едвам издържаше уроците по физика, а на следващия ден се качваше на покрива на двореца да метне оттам гюле. Разглоби един безценен златен часовник и спретна от него ново устройство, което жужеше и биеше по най-неприятния начин, а когато майка му се разплака заради съсипаната антика, Николай я погледна с широко отворени лешникови очи и каза: „Ама… сега той показва и датата, а не само часа!“
Само от по-големия си брат младият принц имаше страх. Николай боготвореше Василий, който можеше да язди и да върти меч и комуто позволяваха да присъства на бащините съвещания дълго след като пратеха Николай в леглото. Василий беше важен. Един ден Василий щеше да стане цар.
И Николай искаше да прави всичко като него. Василий язди, значи и Николай иска да язди. Когато Василий започна уроци по фехтовка, Николай се тръшка, докато не включиха и него. Щом Василий ще учи държавно управление, география и военни стратегии, значи и Николай е готов за същите уроци. И всичко това – за да спечели одобрението на батко си. Уви, за Василий той беше неприятен придатък, рошаво и капризно мекотело, лепнало се за неговия царски корпус. Случеше ли се да дари брат си с усмивка и някоя приятелска дума, всичко беше наред. Но колкото повече пренебрегваше братчето си, толкова по-ужасно се държеше Николай.
Частните му учители редовно приемаха предложения за работа в най-затънтените краища на Сайбея. „Не съм добре с нервите – казваха те. – Малко тишина и спокойствие ще ми се отразят чудесно.“ Бавачките връчваха предизвестия за напускане, защото трябвало да се грижат за болните си майки някъде по крайбрежието. „Дробовете ме мъчат – обясняваха под сурдинка. – Морският въздух ще ми се отрази добре.“ Слугините ронеха сълзи, царят беснееше, а царицата се затваряше в покоите си с прахчетата против главоболие.
Една сутрин деветгодишният Николай влезе в класната стая дълбоко развълнуван заради мишката в буркан, която смяташе да пусне в чантата на учителя, и за своя изненада видя втори чин и стол, плюс някакво момче, седнало на тях.
– Запознай се с Доминик – каза учителят, а тъмнокосото момче стана и се поклони дълбоко. – Той ще учи заедно с теб.
Николай бе изненадан, но и доволен – нямаше свои връстници в двореца, – но радостта му бързо се изпари, защото Доминик трепваше всеки път, когато се опиташе да го заговори.
– Не се бой – прошепна му Николай. – Миткин не е много забавен, но понякога разказва интересни истории за старите царе с кървави подробности.
– Да, мой царевич.
– Може да ми викаш Николай, ако искаш. Или може да си измислим нови имена. Ти може да си Доминик… Не знам, Доминик Някойси. Вършил ли си някакви героични неща?
– Не, мой царевич.
– Николай.
– Тихо, момчета – каза Миткин и Доминик се сепна отново.
Колкото до Николай обаче, той за пръв път се кротна на мястото си. Зает бе с планове как да разприказва Доминик.
Когато Миткин излезе да донесе друг глобус, Николай притича до катедрата и пъхна под кожената шапка на учителя мишката, която беше хванал в източното крило.
Доминик изглеждаше искрено ужасен, но Николай беше толкова развълнуван, че не му обърна внимание.
– Само чакай да чуеш какви писъци издава Миткин – каза той. – Звучи като скандализиран чайник.
Учителят наистина писна и Николай, въпреки твърдото си намерение да запази каменна физиономия, се разсмя… поне докато Миткин не извика Доминик и не му каза да протегне ръце.