После учителят взе една тънка показалка и за ужас на Николай удари с нея Доминик през дланите. Момчето изскимтя тихичко.
– Какво правиш? – извика Николай. – Спри веднага!
Развика се за стражите, изскочи в коридора да повика помощ, но Миткин не спря. Нанесе десет силни удара по дланите на Доминик, кожата на момчето почервеня болезнено, а лицето му се сгърчи, мокро от сълзи.
После Миткин остави показалката.
– Всеки път, когато ти се държиш лошо, наказанието ще понася Доминик.
– Това не е редно! Не е честно – мен трябва да накажеш! – Само че никой не би вдигнал ръка срещу принца.
Николай се оплака многословно на майка си, на баща си и на куп други хора, но никой не даваше и пет пари.
– Ако слушаш какво ти казва учителят Миткин, няма да има проблеми – рече царят.
– Чух как дребното паленце скимти – каза Василий. – Няколко удара с показалка, голяма работа. Не знам защо се връзваш толкова.
На следващия ден Николай седя кротко на стола си. Наруши мълчанието само веднъж, когато Миткин излезе за малко от стаята.
– Съжалявам за онова вчера – каза той на Доминик. – Няма да се повтори.
– Точно затова съм тук, мой царевич. Не се чувствайте виновен, моля ви.
– Тук си да се учиш да четеш, да пишеш и да смяташ, не да те бият – каза Николай. – А аз ще се държа по-добре. Обещавам.
И изпълни обещанието си. Пазеше тишина в клас. Не се промъкваше в кухнята да краде бадемова паста. Повече не разглоби нищо ценно, не тичаше презглава през залата с портретите, не се опита да подпали пожар. Всички се дивяха на промяната в младия принц и поздравяваха учителя Миткин за гениалното хрумване.
Не знаеха обаче, че сред цялата тази тишина и послушание Николай и Доминик все пак станаха приятели. Измислиха си свой шифър, с който да си приказват в час, сглобиха си малки платноходки и ги пускаха в изоставената водна градина, където никой не стъпваше. Раздаваха си титли, които се сменяха ежедневно, понякога звучаха грандиозно като Доминик Смелия и Николай Справедливия, друг път не толкова – Доминик Пръдльото и Николай Бебето. Скоро научиха, че ако не вдигат шум и не нарушават реда в двореца, никой не дава пукната пара какво правят, че ако си учат уж усърдно уроците, никой не си прави труда да провери дали наизустяват дати, или се опитват да сглобят бомба.
Николай беше на дванайсет, когато помоли за допълнителни материали по химия и история, и всеки следобед се оттегляше в тишината на библиотеката да чете. В действителност книгите му отнемаха малко време и веднага щом приключеше с тях набързо, момчето се преобличаше в груби селски дрехи, измъкваше се от двореца и отиваше в дома на Доминик извън столицата. Работеше на нивата, учеше се как да поправя каруцата и фермерските инструменти, как да дои крави и да укротява коне, а когато стана на тринайсет, за пръв път опита алкохол – домашна ракия от очукано тенекиено канче.
Всяка нощ се гътваше в леглото изтощен, доволен, че има истинска работа за пръв път в живота си, а на сутринта представяше безупречно домашно на учителите си, които скоро решиха, че от принца ще излезе велик учен. В действителност Николай не беше лошо дете. Просто не можеше да кротува.
Беше щастлив, да, но не и сляп. Семейството на Доминик бе получило специални привилегии заради статута на сина си в двореца, но въпреки това трудно се изхранваха от фермата си. А положението на съседите им беше още по-трудно – Николай виждаше как се задъхват под тежестта на данъците, дължими както на царя, така и на едрите земевладелци, които притежаваха нивите им. Видя как плака майката на Доминик, когато мобилизираха най-големия ѝ син в армията, а през една особено люта зима чу семейството да си говори под сурдинка за изчезналото дете на съседката Луша.
– Какво е станало с бебето на Луша? – попита Доминик.
– Самодива го е взела – отвърна майка му.
Но Николай и Доминик вече не бяха деца и не вярваха на приказки за горски духове.
– Луша сама го е удавила – каза Доминик на Николай на следващия ден. – Семейството гладува и кърмата ѝ била спряла.
Нещата сигурно щяха да си продължат по стария начин, ако една вечер Василий не беше хванал Николай да се промъква в двореца. По онова време младият принц беше на петнайсет и вече не се боеше толкова от тайните си приключения. Станал бе невнимателен.
– Вече ходиш по селянки, а? – каза Василий с подигравателна усмивка. – По-лош си и от татко, честно.
– Моля те – удари го на молби Николай. – Не казвай на никого, иначе ще накажат Доминик. Може да го отпратят дори.