Но Василий се разприказва, разбира се, и на следващия ден всички изходи бяха завардени от нови стражи, а Доминик така и не се появи, прогонен завинаги от двореца.
Николай откри Василий в синята дневна.
– Разбираш ли изобщо какво си направил? – попита гневно той.
Брат му само вдигна рамене.
– Приятелчето ти няма да учи с по-висшите от себе си, а ти няма да се шляеш из нивите като последния селянин. Направих услуга и на двама ви.
– Семейството му ще загуби помощта, която получаваше от короната, а без нея трудно ще се изхранят. – Виждаше гневното си лице, отразено в лъскавата, прошарена със златни нишки синя ламперия. – А догодина Доминик ще участва в мобилизацията като всички останали.
– Толкова по-добре. Короната има нужда от войници. Току-виж научил къде му е мястото.
Николай се вгледа в брата, когото бе обожавал и комуто бе подражавал с цената на всичко.
– Как не те е срам!
Василий все още бе по-висок и по-едър от него. Ръгна го с пръст в гърдите и каза:
– Не ми казвай какво да правя, собачка. Аз ще стана цар, а ти ще си останеш нищо и никакъв Николай.
Но докато Василий учеше фехтовка при инструктори, които не го притискаха и винаги оставяха бъдещия цар да победи, Николай от години се млатеше със селянчета, които нямаха представа чий нос разкървавяват. Стисна пръста на Василий и го изви силно. Брат му изписка и падна на пода. И изведнъж му стори много малък.
– Един цар никога не коленичи, братко.
И остави Василий да оплаква изкълчения пръст и наранената си гордост.
Тогава Николай за втори път се закле, че ще се погрижи за Доминик, макар да знаеше, че сега ще е по-трудно. Измисли начини да праща пари на семейството му, но това не беше достатъчно. За да направи нещо повече, му беше нужно влияние, нещо, което брат му притежаваше поради простичкия факт, че се е родил пръв.
Понеже не можеше да промени това, не можеше да стане „важен“, Николай съсредоточи изобретателния си ум върху друго – да стане очарователен. Майка му беше суетна, затова той я засипваше с комплименти. Обличаше се безупречно в любимите ѝ цветове и при всяка среща ѝ носеше малки подаръчета – кутия бонбони, орхидея от оранжериите. Веселеше приятелките ѝ със забавни клюки, рецитираше евтина поезия и имитираше бащините си министри със стряскаща прецизност. Превърна се в редовен гост и когато пропуснеше някое соаре в салоните на царицата, придворните ѝ дами все питаха за „онова сладко момче“.
С баща си Николай разговаряше за лов и коне – теми, които грам не го интересуваха, но бяха любими на царя. Хвалеше остроумието и острата му наблюдателност, научи се да го ласкае така, че баща му да се чувства едновременно мъдър и забавен.
И не спря с родителите си. Запозна се с членовете на кабинета и ги засипваше с ласкателни въпроси за държавното управление и финансите. Пишеше хвалебствени писма на разни военачалници, поздравяваше ги за извоюваните победи и ги разпитваше за приложените стратегии. Пишеше си с майстори оръжейници и корабостроители, започна да учи езици – истината е, че чуждите езици бяха сред малкото неща, които не му се удаваха лесно, – така че да си кореспондира с тях на родния им език. Когато друг от братята на Доминик бе изпратен на фронта, Николай използва всичките си връзки да го преместят на място, където бойните действия бяха в затишие. А по онова време вече имаше стабилни връзки.
Правеше всичко това, защото обичаше да разгадава хората. Правеше го, защото му беше приятно да разбира нещата в дълбочина и влиянието му да расте. Но преди всичко го правеше, защото трябваше да спаси родината. Николай трябваше да спаси Равка от собственото си семейство.
По традиция Василий прие офицерско назначение и пак по традиция отби военната си служба символично. Николай отиде в пехотата. Заедно с Доминик преминаха основно обучение в Полизная, пак заедно потеглиха за първото си назначение. Доминик беше до Николай, когато него го простреляха за пръв път, а Николай беше до Доминик, когато той падна при Халмхенд и повече не стана.
На онова бойно поле, натежало от черен дим и стипчивата смрад на барут, Николай се развика за лекар, за гришански лечител, за когото и да е. Но никой не се притече на помощ. Той не беше царски син там, а поредният глас в клането.
Раненият Доминик го накара да обещае, че ще се погрижи за семейството му, че ще каже на майка му как е загинал, а после добави:
– Знаеш ли историята за Андрей Жиров?
– Кой, революционерът?
Жиров бил радикал по времето на неговия дядо.
Бегла усмивка разтегли окървавените устни на Доминик.