– Когато се опитали да го обесят за държавна измяна, въжето се скъсало и той паднал в ямата, която войниците били изкопали за гроб.
Николай направи опит да се усмихне.
– Не съм чувал тази история.
Доминик кимна.
– „В тая страна даже човек не можете да обесите като хората“, така извикал Жиров.
Николай поклати глава.
– Наистина ли се е случило?
– Не знам – каза Доминик. Трудно си поемаше дъх, гърдите му хриптяха влажно. – Знам само, че след това го разстреляли.
Войниците не плачеха. Принцовете – още по-малко. Това Николай го знаеше. Но не можа да спре сълзите си.
– Доминик Храбрия, дръж се, братле.
Доминик стисна силно ръката му.
– Тая страна рано или късно ти вижда сметката, братле. Не го забравяй.
– С нас няма да стане така – прошепна Николай, но приятелят му вече си беше отишъл. – Ще се постарая – обеща той, точно като в класната стая преди много години. – Ще намеря начин.
Оттогава бе видял хиляди да умират. Безброй бойни полета го навестяваха в кошмарите. Но денем го преследваше именно онова обещание. Само че как да го обясни на Зоя, която все така седеше търпеливо на ръба на леглото му, все така дистанцирана?
Николай вдигна поглед към тавана, който приличаше на пчелна пита, и издиша шумно.
– Мисля, че мога да оправя нещата – каза накрая. – Винаги съм знаел, че Равка е… повредена, виждал съм безброй пъти как поврежда на свой ред своите хора. Войните не свършват. Проблемите нямат край. Но въпреки това вярвам, светците знаят как, че ще намеря начин да се справя по-добре от всички царе преди мен и да оправя тая страна. – Поклати глава и се разсмя. – И това ако не е висша форма на арогантност….
– По-малко не бих очаквала от теб – каза Зоя, но по изключение гласът ѝ не прозвуча жестоко. – Защо отпрати Нина?
– Какво?
Въпросът го изненада, а още повече го изненада тонът, с който беше зададен – бързо и задъхано, сякаш Зоя бе изрекла думите с цената на върховно усилие.
Тя продължи, без да го поглежда:
– Вече едва не я загубихме веднъж. Едва си я върнахме, а ти пак я изпрати на предните линии.
– Тя е войник – отвърна Николай. – Ти я превърна във войник, Зоя. Да се мотае из двореца и да мисли за загубата си не ѝ помагаше.
– Но поне беше на сигурно място.
– Да, и това я убиваше – каза Николай, като я наблюдаваше зорко. – Можеш ли да ми простиш, че я отпратих?
– Не зная.
– Не те моля да ми простиш за случилото се в камбанарията.
– Ти проговори – бавно каза тя. – Онази нощ в Балакриев. Изрече името ми.
– Но…
Николай се надигна в леглото. Звярът никога не беше говорил, нито през първата фаза по време на войната, нито след повторната си поява. След като Тъмнейший го зарази с тази мерзост, дори в периодите, когато Николай уж имаше контрол над чудовището, не бе в състояние нито да чете, нито да общува по какъвто и да било начин. Тази неспособност беше сред най-болезнените елементи на трансформацията. – Може би това е добър знак. Може би съзнанието ми се е опитвало да си пробие път. Днес…
Тя поклати глава.
– Не звучеше като себе си.
– Е, предвид, че не бях в тялото си…
– Звучеше като него.
Николай замълча за миг, после каза:
– Изкушавам се да кажа, че е било плод на въображението ти или на страха… – Тя му се облещи. – Но предпочитам да не ме шамаросват.
– Знам, че в това няма никакъв смисъл. Може наистина да е било от страх, но онази нощ искрено вярвах, че искаш да ме убиеш. Не беше просто гладен. Беше стръвен, Николай. – Зоя сви юмруци върху коленете си. – Беше ти приятно, че треперя от страх.
Прииска му се да ѝ каже, че никога не би я наранил, че е щял да спре онова нещо овреме, но нямаше да обиди и двама им с тази лъжа. Вместо това попита:
– Възможно ли е? Не само силата на Тъмнейший да е оцеляла, а и съзнанието му?
– Дано да не е така. – Зоя отпусна юмруци. – Дано има трънлива гора, която ни чака под пясъците на Долината. Дано тези историйки за вълшебни ритуали и свещени воини не са само детски приказки. Но ако не открием лек и ако онова в теб не е само отломка от проклятието на Тъмнейший, ако той се опитва чрез теб да се върне на белия свят… – Погледна го и сините ѝ очи бяха свирепи на светлината от лампата. Николай долови бездънната загуба в сърцето ѝ, болката, която тя така упорито криеше. – По-скоро ще ти пръсна главата с куршум, Николай. Но няма да го позволя.
Мъжете, управлявали Равка, бяха обичали властта повече от родината и народа си. Това беше болест, зараза. Николай се беше заклел, че няма да е като тях, че няма да се поддаде. И въпреки това се бе питал дали, ако се стигне дотам, би отстъпил трона другиму, дали би могъл да се откаже от властта, за която се е борил със зъби и нокти. А ако се окаже, че чудовището в него е по-силно от човека, това би било най-големият провал. Значи какво… Значи ще се постарае, ще загърби съмненията и ще положи двойно по-големи усилия. А жената, седнала край него сега, щеше да го наблюдава зорко, за да е сигурна, че той слага Равка на първо място, че я защитава с цената на всичко. Дори със себе си.